Големият български поет, публицист и общественик Евтим Евтимов си замина от нас преди близо пет години. Българската литература загуби изумителен талант – изкусен майстор на интимната лирика. Ние обаче винаги ще имаме възможността да четем неговите стихотворения и да се радваме на красотата, която те създават.
Евтим Евтимов е роден е на днешния ден, 28 октомври, през 1933 година в Петрич. През 1952 г. завършва Института за начални учители в родния си град. Работи като учител 10 години. През 1951 г. във вестник „Пиринско дело“ се отпечатва първото му стихотворение. От 1953 г. сътрудничи активно на периодичния печат.
Работи като програмен ръководител на радиото в Петрич, секретар е на градското читалище, завеждащ отдел „Поезия“ и директор на издателство „Народна младеж“. Бил е заместник главен редактор на списание „Пламък“, главен редактор на вестник „Литературен фронт“ и главен редактор на списание „Родолюбие“.
Един от най-популярните български поети, от най-обичаните, от най-търсените автори. Той посвети едни от първите си стихове на България. В любовната лирика следва традициите на Яворов и Дебелянов. Написа вдъхновени страници за българската природа. Невъзможно е да се обхване огромният творчески диапазон на поета.
Евтимов е съавтор на композитора Тончо Русев в повече от 100 песни.
Да си припомним фрагменти от творчеството на поета:
“Страхливият ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилният ще плаче от тъга,
а истинският – сам ще те намери…”
“Така жестоко искам да си моя.
Дори от обич мога да те мразя.”
“Една жена в легло на друг отива,
когато у дома ѝ е студено.”
“Искам обич за обич.”
“Дано не се забравят стари рани,
че има закъснели врагове.”
“За вечното са нужни две-три нощи,
а за останалото – много дни.”
“Сега за миг не те убиват,
а искат да умираш цял живот.”
“И няма за какво да бъда таен –
богат аз само с тебе бях.
И може би след време ще узная
какво богатство пропилях.”
“Куршумът не признава чужда мъка.”
“Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Задържат ли се спорове горещи,
полека да отстъпвам. Без тъга.
Полека всичко аз намалявам –
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта…
По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори!
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.”
„Очаквах пак луната да изгрее,
а тя на непозната се преструва.
Какво е станало, кажете с нея,
че нито вижда вече, нито чува.
Отрова ли е пила над горите,
че толкова сега е почерняла?…
Безкрайна нощ по хълмите се скита
като човек, отровен след раздяла.“
AFISH.BG
