„В моето семейство всеки получава Нобелова награда с изключение на мен”, така приживе често се шегува Ев Кюри. Дъщерята на Нобеловите лауреати Мария и Пиер Кюри и сестра на Ирен, следващата нобелистка в прочутата фамилия на учени физици, кривва от света на науката, за да се потопи в този на музиката и литературата. Тя е родена на днешния ден – 6 декември, през 1904 г. в Париж и остава в историята като автор на биографичната книга „Мадам Кюри” и с журналистическите си хроники „Journey among warriors” („Пътешествие сред войни”), плод на лични впечатления от горещите точки на Втората световна война.
„Запознах с Ев през 1970 г. в Париж – разказва най-близка й приятелка Ан Жолио-Кюри. – Свързва ме много специално приятелство с Ев Кюри, лелята на моя съпруг Пиер, и с нейния съпруг Хенри. Връзката ни с Ев беше много по-различна от тези, които тя имаше с кръвните си роднини. С мен беше по-лесно, защото бях извън „клана” Кюри. Срещахме се по няколко пъти в годината, останахме близки до смъртта й в Ню Йорк през 2007 г. на 102-годишна възраст...”
Думите са от интервю на журналиста Ивайло Харалампиев с Ан Жолио-Кюри. Българинът от години живее в Испания и двамата се срещат на изложбата „Мария Склодовска Кюри: една полякиня в Париж” в Музея на естествените науки в Мадрид. „Може да се каже, че Ев е черната овца на семейството, но в добрия смисъл на думата – продължава разказа си Ан. – Имала е изключителен живот, според мен много по-интересен от този на майка й и на сестра й. Не ме разбирайте погрешно, Мария и Ирен Кюри изпитват огромна страст към науката, на която посвещават живота си. Но Ев има много по-вълнуващ, богат и разнообразен живот, така както повечето хора го разбираме. Тя, така да се каже, сама създава себе си, но в същото време никога не се опитва да се отърве от наследството на прочутото си семейство.”
От дясно наляво – Eв, Мария и Ирен Кюри
Ев е своего рода бунтарят на фималията. Според Ан Жолио-Кюри тя се изправя срещу традицията, срещу факта, че всички Кюри се занимават с наука: „Тя никога не ми го каза с тези думи, но моето усещане е, че далеч не е имала щастливо детство. Майка й много й е липсвала. Когато Ев се ражда през 1904 г., семейство Кюри живее в щастлива хармония. Тогава не е много нормално и двамата родители да работят. А когато две години по-късно Пиер е прегазен на улицата, всичко се срива. Мария, която била много общителна и весела млада жена, изведнъж угасва, затваря се в себе си и намира спасение в научната си работа, която вече трябва да върши сама. Подкрепя я свекър й, но скоро и той умира. За Мария става трудно общуването дори със собствените й дъщери. И все пак по-голямата Ирен се превръща в нейната истинска приятелка и съмишленичка в научната работа. В същото време малката Ев в по-голямата част от времето остава на грижите на гувернантка полякиня. Разликата от седем години се оказва и пречка за по-силна връзка между двете сестри. Истинското й отваряне към живота идва с пътуването през 1921 г. в САЩ.”
Ев от малка се увлича от различни изкуства, особено от музиката. Мария я насърчава да учи пиано, но все пак държи дъщеря й да завърши първо философия. „По-късно Ев се оплакваше, че прекалено късно е започнала да свири на пиано – спомня си нейната приятелка Ан. – Тя с много усилия успява да изнесе няколко концерта, но си дава сметка, че загубеното време не може да бъде върнато и сама отлага заплануваните си изяви в Щатите. Тази висока самовзискателност винаги ми е правила впечатление. Целият й живот, характер, амбиции и избори са доказателство за независимост, оригиналност и свобода.”
Красива, артистична и талантлива – такава е Ев Кюри
Отказала се сама от мечтата да бъде концертиращ пианист, Ев се посвещава на музикална критика, пише за големи френски издания. За изумление на своята майка физик, младата дама става популярна в литературните и артистични среди на френската столица – 15 години е сред цвета на парижката бохема. Ев е и една от най-красивите жени в града. Рисуват я художници, снимат я известни фотографи, композиторът Франсис Пуленк й посвещава музикална творба за пиано и глас. Истинската слава обаче й носи биографията на Мария Кюри, която Ев пише след смъртта на своята майка.
„Тя полага големи усилия да представи обективно публикуваната през 1937 г. биография – твърди Ан Жолио-Кюри. – Среща се с много хора, прави проучвания за живота на майка си. Но въпреки това историята е в известна степен подсладена. В книгата всичко изглежда позитивно, а мисля, че не е било точно така. Ев дава на света биографията, която той е искал да получи. Но това е забележителна творба по много причини и най-вече заради посланието в онези години към много млади момичета, които се замислят за бъдещето си.”
Съдбата на Ев се променя коренно след смъртта на Мария. „Дотогава Ев винаги е била близо до майка си, а после й се налага да преориентира живота си – твърди Ан. – Тя изнася серия лекции за историята на семейството си. След избухването на Втората световна война организира конференции в Щатите, но вече в защита на демокрациите, попаднали във военния конфликт. Списание „Time” я слага на корицата си. Ев става военен кореспондент, работи за BBC. Пропътува повече от 60 000 км по света, пише и всички нейни хроники започват с фразата: „Ев Кюри казва”. Това е нейната запазена марка за достоверност.”
По-късно Ев се записва и във френската войска, а когато настъпва мирът, се връща отново към журналистка. През 1954 г. се запознава с американския дипломат Хенри Ричардсън Лабуис и двамата сключват брак в САЩ. „Хенри е посланик в Гърция, а после до 1979 г. е изпълнителен директор на УНИЦЕФ. Когато през 1965 г. получава Нобеловата награда за мир от името на институцията, това е и намигване на историята към самата Ев. Тя често се шегуваше, че в семейството й всички получават Нобелова награда с изключение на нея. Но ето, че наградата стига до нея в ролята й на първа дама на УНИЦЕФ”, припомня Ан.
Ев Кюри през 1961 г.
Ето и спомените за личния живот на Ев от най-близката й приятелка: “Всяка сутрин се събирахме на закуска към 8 сутринта. Ев се появяваше гримирана, облечена с дълъг кафтан, носеше своя тефтер и вестник „Ню Йорк Таймс”. Вече си беше направила гимнастиката и си беше взела душ. С Хенри обсъждаха програмата за деня. Ев отваряше вестника и започваше да коментира, подчертаваше със синьо и червено, за да може Хенри да се информира по-бързо и лесно. Говорехме за всичко, за политика, изкуство, концерти, изложби. Към 8,40 ч. Хенри отиваше на работа, а ние с Ев сядахме в салона, бъбрехме за семействата ни, за проектите и плановете ни. Към 10,30 ч. пристигаше пощата и тя сядаше да чете. В 13 ч. обядвахме и следобед се разхождахме из града, понякога ходехме по магазини. Тя обожаваше да се разхожда, винаги завършвахме в Сентръл парк. Ев беше много енергична, много години минаха, преди да се съгласи да се подпре на ръката ми по време на разходка…”
Често хората се питат каква е рецептата човек да преживее цяло столетие. Част от нея може би се крие в историята на Ев Кюри, която си отива на цели 102 години: „Ев обожаваше физическите упражнения във всичките им форми, но най-вече плуването. Плуваше великолепно. Приятелството ми с Ев и Хенри до голяма степен се дължеше и на общата ни страст към плуването. Понякога Ев ме канеше на пътувания, по време на които практикувахме различни спортове. Вечер отивахме в стаите си изтощени от гимнастика, плуване, разходки. Хапвахме портокали, говорехме до късно за всичко и за нищо. Смеехме се като ученички, мисля, че в тези мигове се докоснах до Ев каквато малко хора някога са познавали. Усещах я освободена от всякакви ограничения, весела, забавна, ведра. Не трябваше да изглежда сериозна нито интелектуална, не й се налагаше да изпълнява роля. Това са най-топлите ми спомени, тогава беше истински свободната жена, която толкова много обичах”, завършва разказа си Ан Жолио-Кюри.
Хенри Ричардсън Лабуис умира през 1987 г., а най-добрата приятелка на Ан Жолио-Кюри – Ев Кюри, го последва двадесет години по-късно. Артистичната издънка на фамилията от учени нобелисти си отива от този свят на 22 октомври 2007 г.
Снимки: history.aip.org
AFISH.BG
