Обаятелен и гъвкав, едновременно топъл, богат на цветове и кристално чист, този глас развихря фантазията и дава повод за най-смели определения: “черният славей”, “най-най-великата”, “кралицата на суинга”, “жена, която би могла да изпее в ритъм дори телефонния указател”. Безразсъдно щедра към публиката, Ела Фицджералд е нейна любимка в продължение на близо 60 години и единствената притежателка на 13 приза “Грами”.
Родена е във Вирджиния, в Нюпорт Нюз на 25 април 1918 г., но спомените ѝ започват от Харлем, Ню Йорк. За младата чернокожа пришълка, свикнала да пее на църковни служби за по няколко долара, мечтата да бъде солистка е недостижима. Но като в приказките животът ѝ се преобръща със спечелването на конкурса в “Аполо Тиътър” през 1934 г.
Паметна е срещата ѝ с известния изпълнител на ударни инструменти Чик Уеб. Макар тогавашната традиция да изисква солидни и дрезгави гласове за джаз, големият музикант е очарован от чистия ясен глас на Ела, сключва договор с нея и ѝ акомпанира с оркестъра си. След скорошната му смърт през 1939 г. Ела Фицджералд поема оркестъра на Уеб и го ръководи 3 години, отказвайки примамливи предложения от страна на Бени Гудман.
“Принцът” на мениджърите в джаза ѝ предлага нови предизвикателства, популярност в цял свят, но и едно съществуване в постоянно движение, турнета и концерти. Заедно с легендарния джаз изпълнител Дизи Гилеспи тя експериментира нов стил, имитирайки с гласа си тромпет и саксофон. През 1947 г. е обявена за “първата дама на джаза”. Само за две години (1957 – 1958) Ела записва 19 албума. Наричат я вече “чернокожата майка” на песента, продава невероятната цифра от 30 милиона плочи. В класика се превръщат дуетите ѝ с Луис Армстронг, концертите ѝ с легендарните биг бенд на Дюк Елингтън и Каунт Бейси. Между прочутите музиканти, които и акомпанират, са Оскар Питърсън, Томи Фланаган и Джо Пас.
През 1971 г. творческата активност на певицата рязко намалява поради заболяване на очите, но след успешна операция Ела отново е на подиума. Лондон, Монтрьо, Париж… Свежестта на гласа ѝ е непокътната, а изпълнението – обогатено с драматични нюанси. Когато ѝ се случи да забрави някоя песен, мигновено импровизира с първата дошла в ума и мелодия и сричките “шуба-дуба-дуби”, а публиката я аплодира още по-възторжено.
Славата и световната известност не променят добродушния ѝ характер. Ела никога не се изживява като идол. Излиза на сцената до началото на 90-те години, независимо от напредналата възраст. Разклатеното ѝ здраве поразява гласа ѝ. На церемонията по връчването на наградите “Грами” през 1991 г. кралицата на джаза се усмихва през сълзи, съзнавайки, че получава великото отличие за минали заслуги.
Един от последните ѝ триумфални концерти е с биг бенда на Каунт Бейси в “Ройъл Албърт хол” в Лондон през 1990 г. Продължава да пее до 1993 г., когато в следствие на диабета се налага да ампутират двата ѝ крака.
На прага на смъртта Ела е спокойна. На журналистите, жадни за клюки относно личния ѝ живот, отговаря с една от своите щедри усмивки: “Сама съм. По-добре да бъда сама, отколкото да се чувствам грозна за човека, пред когото бих искала да съм хубава”. И не пропуска да благодари за любовта на публиката: “Щом хиляди хора ме слушат и досега, значи всичко, което съм направила, действително си заслужава”.
Нека се вслушаме в нейния съвет: „Просто не спирайте да опитвате да правите това, което наистина искате да правите. Когато има любов и вдъхновение, не мисля че може да сбъркате.“ Умира на днешната дата, 15 юни, през 1996 година.
AFISH.BG
