Експозицията ще е част от програмата на Нощта на музеите. Колаборацията между двете има спонтанен повод – при посещение в Словения Невена попада на картини на Ейти Щих и впоследствие се свързва с нея, за да изрази възхищение от творчеството й. Въз основа на породеното приятелство между двете изникват различни идеи за сътрудничество, докато накрая се стига до идеята за изложба, подкрепена от галерия “Арт Алея”.
Невена Борисова предостави специално за Afish.bg интервю с художничката, нейни картини и свои стихове.
Ейти Щих е родена в Словения през 1957 г. завършва Академията по изящни изкуства в Любляна. От 1982 г. живее в Боливия, където става един от най-разпознаваемите художник. Освен на художник на платна, тя е и скулптор, занимава се и с керамика и направа на сценични костюми. Автор е и на постери, илюстрации и за книги и периодични издания. В последните 25 години има над 50 изложби в Европа и Латинска Америка, включително в ключови експозиции за модерно изкуство в Чили, САЩ, Колумбия, Бразилия, Испания и др. През 2005 г. заедно с още двама художници основава галерията Art Space Manzana в Санта Круз, която е с благотворителна цел.
В стила на Ейти прозират експресионизъм и способа на хиперболата. Сравнявана е с художници като Джак Левин поради способността й да изкривява образи от обществото, политиката, религията с на места саркастичен и ироничен стил. Характерно за нея е да си играе с реалността и да използва символи и стилизация, за да даде обективен израз на вътрешния си опит.
Ейти Щих: Не вярвам, че изкуството може да промени света, но вярвам, че изкуството е свидетел на историята ни, който не лъже
Кои са креативните импулси, които поначало ви провокират да видите света такъв, какъвто го виждате в творбите си?
Креативните ми импулси се състоят в света около мен, те може да са в това, което буквално се случва, в новините, в несправедливостта, глупостта, битките за власт, които ни обкръжават. Всичко, което основно се корени в човешкото поведение. Личният ми живот не би бил интересен за публиката, а и бих искала да съхраня проявленията му за себе си.
Как се осъществи контактът между вас и Невена?
Бях много трогната, когато Невена Борисова ме потърси с отзив, след като бе видяла мои картини при нейно посещение в Словения. Помислих си, че наистина има смисъл да направим нещо подобно при наличие на една такава създадена връзка между България, Словения и Боливия. При такива общувания става ясно, че ние сме еднакви, че чувстваме едно и също нещо. Първоначално Невена ме помоли една моя картина да стане корица на нейната стихосбирка, което беше прекрасно. Това се осуети в края на краищата, но няма значение, защото приятелството и контактът вече бяха създадени. Поисках от нея да ми изпрати свои стихове, които да прочета, и предположих, че може да направим книга заедно…Тогава започнахме да говорим и за изложба в София. Винаги съм обичала да пътувам и да показвам творбите си в различни страни. И така, през май ще се срещна с Невена лично и съм много развълнувана!
Какви концепции, техники и идеи приложихте при илюстрирането на стиховете й?
Не беше лесно за мен да илюстрирам тези поеми, тъй като са доста абстрактни, а моята работа изначално е фигуративна. В крайна сметка прочетох стиховете много пъти, като накрая реших да взема кратки фрагменти от тях и да илюстрирам този конкретен параграф или стих. Започнах „игра“ с парчета хартия с груба повърхност, не много цветна, правейки абстрактни колажи и тогава образите започнаха да се появяват! От една първоначално случайна визуална игра.
Как бихте разказали историята си като художник? Как и кога решихте да развивате таланта си?
Аз идвам от артистично семейство. Майка ми е художник, баща ми беше писател, както и театрален управител в различни словенски театри, както и на филмова компания. Така че аз израснах в артистично обкръжение. После следвах Изобразително изкуство в Академията за изкуства в Любляна, после – в Загрев. Работех и като сценичен дизайнер и дизайнер на костюми, имах различни изложби в Словения, отличия и т.н. И тогава реших да поема по пътя и така стигнах до Боливия, където се влюбих в Лучо Фернандес де Кордова, с когото сме женени вече от 34 години. И също така, харесах тази уникална страна. Така че кариерата ми продължи в Южна Америка.
Как бихте описала стила си?
Аз съм фигурален художник, обичам да разказвам истории в творбите си и климатът в Латинска Америка беше възможно най-добрият за мен – далеч от европейските критически настроения и течения. В близост до новия американски наратив. Успях да се освободя от строгото академично образование, от тъмните цветове и модерно абстрактно изкуство, така обичани от колегите ми в Словения. И вече не се чувствах засрамена, тъй като исках да общувам с публиката, а не да пазя себе си в мистериозната клетка на артист, неразбиран от никого.
Не вярвам, че изкуството може да промени света, но вярвам, че изкуството е свидетел на историята ни, който не лъже. Ние, артистите, сме отражение на времето, в което живеем.
Невена Борисова
Невена Борисова е родена през 1987 г. Завършва “Журналистика”, след което следва магистратури по “Кино, литература и визуална култура” и икономическа специалност в Софийски университет „Св. Климент Охридски”.
Публикува поезия в различни издания от 18-годишна. За първи път получава отличие за стихове на Национален младежки конкурс “Веселин Ханчев”, когато е студентка първи курс. Първата й стихосбирка „Бавни портрети” (2008) печели конкурсите за поезия “Южна пролет” и “Млади гласове”. Осем години по-късно излиза втората й книга с дълго премисляното заглавие „Времетраене” (изд. „Пергамент”). Ключови въпроси в книгата са свързани с това как времето формира и променя човека и как човек може да устои на времето и да заяви себе си.
В последните години Невена Борисова развива изследователски интерес към българската поезия и творческата страна от личността на български поети, включително Александър Вутимски, Весела Василева, Евгения Марс, Николай Искъров, Йордан Кръчмаров и др. Подновява интереса си към философията. В тези години от живота си посещава около 9 държави, печелейки стипендии по различни програми в посока развитие, свързано със социални и журналистически теми. Успоредно работи в сферата на човешките ресурси, пише сценарий за игрален филм и „опитва да живее“.
Вижте картините на Ейти Щих и стиховете на Невена Борисова.
Дъждовник
Живее край река
и често се оглежда в нея,
като в ласкави очи на майка, друг път –
като в лъскавото свое огледало.
Сравнява камъните със петната си,
присмива се, понякога му става жал за рибите,
които са безкраки.
Стъмни ли се, протяга той език нагоре,
към звездите,
със острото си зрение облизва близките обекти.
Щастлив ли е животът на дъждовника?
Това не знае нито той, нито реката.
Нито дъждът, опитващ се да види
черните петна или пък жълтите
ще победят на шаха по дебелата му кожа.
Вероятно ще се разбере
от количеството на отровата,
която тайно е събирал във жлезите си,
която той ще отдели,
когато върху гладък камък
го настъпи някой.
Ако е щастлив, ще се обърне
и ще намери сили да изтича до реката.
Снимка
Лицето е непогрешимо усмихнато.
От очите струи онази веселост,
a брадичката издава високомерие
(то ще бъде сломено).
Може да е всякаква снимката –
на топлина, която те унася като в златен облак
или на онази мъжка сила, обречена да стане слабоумие.
Наистина, на тези снимки всичко е зародиш.
Може би зад нечие лице узрява смела мисъл –
мислите може да дочакат своето безкрайно уточняване.
Но точно тогава ще се спусне онази кадифена завеса.
(драматургията рядко е добра като тази на Чехов).
Какво, освен наздравица, е нужно при раждане и при смърт?
Единственият жест, на който сме способни.
Нали все пак в жеста е смисълът, казва някой.
Но какво да правим?
Може би да съхраняваме снимките,
да ги прегръщаме като хора,
да не приемаме, че някой ден и ние няма да ги носим
до сърцето си.
И все пак аз заповядвам –
тези топлина или студ на очите да не се превръщат в отблясък.
Чуха ли ме всички мълнии, от които произлизат снимките?
Аз призовавам всички облаци да не захлупват нас.
И може би така скръбта се утроява –
като я предчувстваш как пристъпва отдалеч.
Но не е ли добре да я предчувстваме?
Затова ти казвам, и ти ми казваш също –
да се прегърнем сега,
не и после
когато е късно.
Монолог под небе
Аз крия погледа си.
Увивам го като папирус във палтото.
Защо му е на някого да знае за тъгите ми,
утаяващи се в езеро и устремени
към несъществуващото дъно.
С небето сме във хладни отношения,
изпраща ми светкавици понякога,
прижуря над главата ми и одимява я
с дъжда си заядлив.
Нещастията, казваше ми някой близък,
са тъй типични за света,
и Бог понякога ни изоставял.
А след като понякога го няма, има ли го,
питам аз и ме поглеждат укорително свещеници.
Ще почнат да ме уверяват те и да треперят
над думите ми като над детенце уродливо.
Ще казват те,
че всичко има смисъл, и скръбта,
обагрените копия на суети и власт
и вилите настръхнали на бедността.
Аз пия днес за обясненията,
затуй, че болни сме и няма лек.
И лутам се из улиците пещери –
напомням прилеп, искащ да е гълъб.
С дъха си заскрежен аз търся
да промълви къпина,
да светне някоя звезда над мен,
или усмивка
снизходителна.
Моите надежди
Тази вечер е светлосиня.
И звездите се разхождат като
дълго излежавали се болни в санаториум.
Те вдишват дълбоко небето
и пукотът на ставите им е камбана.
Винаги една от тях ми се е струвала
по-светла и по-голяма.
Благосклонно видима като
карфица, задържаща небето от разпад,
тя винаги е там, когато
някога съм я потърсвала.
Във вечер като тази
надеждите ми също се събуждат,
с петте си лъча те танцуват като варвари.
И раните ми неспокойно спят във облаци,
и аз съм аз, със точните си очертания.
От днес през всичките неразгадаеми години
на челата на звездите
ще пише, че е възможно дълбокото небе
да бъде светло.
AFISH.BG