ДЪЛГЪТ НА ПОЕТИТЕ
Някои стихотворения са реки.
Други са диви цветя в полята нощем.
А други – камъни, с които нищо не се гради.
Има стихове – войници, готови за бой.
Други – дезертьори, скрити зад разцъфнали дървета.
Други – незнайни редници без свое лице.
Много стихотворения викат кресливо, без да се чуват.
Други мълчат, скръстили ръце.
Други говорят, разпънати, от кръста.
Много стихове са сечива,
ръждясали и захвърлени в прахта,
а други са нови и обработват земята.
Много стихотворения са като оръжие,
оръжие, хвърлено на земята,
но други са прицелени в сърцето на врага.
Много стихове стоят зад мълчанието
като бледи деца зад стъклата на сиропиталище,
загледани далеч в дъжда, без да знаят какво да правят, къде да вървят.
Има стихотворения като горски дървета,
други – като кипариси сред печален залез,
други – като плодоносни дървета в колхоз.
Много стихове са като врати –
залостени врати в запустяла къща,
или врати, отворени в чисти и светли души.
Има и черни врати, изгорели в пожар,
други, вдигнати във въздуха от експлозия,
други, през които пренасят убит другар.
Има стихотворения, които летят във времето
като червените ескадрони на Смирненски,
стихове-конници, които пущат юздите и хващат ралото.
Много стихотворения се огъват и падат насред път.
Много са безработни и ръцете им са без мазоли.
Но и много са работници, които хиляди пъти преизпълнят нормите.
Има стихове като панделки на моминска шия
или като камъни на пръстени с дребни тайнствени изображения,
ала други се развяват високо като горди знамена.
Много стихове са сякаш сребърни конци,
вързани за камбанките на звездите.
Дръпнеш ли ги, заехтява кръгозора от сребрист камбанен звън.
Много стихотворения потъват в собствения си блясък –
Високомерни: не приемат нищо да кажат.
Зная много такива – удавени в златния кладенец на луната.
Едно истинско стихотворение никога не остава задрямало в тихия кът.
То винаги се явява в своя час като съзнателен и предан работник.
То е готов войник, който казва „тук“ на повика на своята епоха.
Понякога стихотворенията приличат на птици в леса на времето –
като Бодлеровите албатроси и гарваните на По.
Някои са врабци в снега, други са орли над високи, стръмни идеали.
Има стихотворения, красиви като глухарите,
Които през април и май се задушават в любовната си песен,
потъват в нейната мелодия и оглушават.
През април и май, пред изгрев слънце,
в кристалната свежест на гората
навлизат ловците с пушки, но глухарите не ги чуват.
Внимание, другари поети, братя мои,
нека прилепим ухо до стъклото на тишината.
Стъпките на врага и на приятеля си приличат в
Предразсветния здрач на гората. Трябва да ги различаваме.
Внимание, другири поети, да не потънем в песента си,
Да не бъдем неподготвени за великия час.
На първия зов на своята епоха поетът трябва да отвърне с войнишко „тук“.
Иначе нашите песни ще останат над стълбите на вековете
красиви, препарирани и безполезни птици –
като онези – синьо-черни глухари в царските коридори на „Бистрица“,
Като онези глухари с разпънати крила, мълчаливи и тъжни,
превърнати в украса на чужди дворци,
с две кръгли и празни очи като въпросителни под червените им вежди.
Внимание, другари поети, братя мои: един истински поет е
работник на смяна, войник на пост, отговорен вожд
пред демократичната армия на своите стихове.
© Превод от гръцки: Елисавета Багряна
AFISH.BG
