Днес поетът Найден Вълчев заслужава не е една, а цели 89 български рози! Авторът на стиховете за песента, която превърна Паша Христова завинаги в звезда, е роден точно на 30 август 1927 г. Случва се в село Малка Брестница, разположено в Тетевенския Балкан. Учи първо там, после завършва гимназия в Плевен и право в Софийския университет, но предпочита работата с думите върху белия лист, а не в съдебната зала. Дълго време е редактор в списанията „Българския воин”, „Септември”, „Съвременник”, главен редактор е на „Дарители”, председател на Съюза на преводачите в България и дипломат през 90-те години на ХХ век.
Найден Вълчев пише поезия още като ученик. Първото му стихотворение е публикувано, когато е в последния клас от гимназията, а през 1953 г. се радва и на първата си издадена книга – стихосбирката „На южната граница”. Съвсем обяснимо, след трите години в казармата тя е пълна с войнишки стихове. Но през последвалите десетилетия се появяват и книгите „Малка повест”, „Пъстра палитра”, „Северна светлина”, „Лунапарк”, „Синьо цвете, влак, жена”, „Златен август”, „Написано на кленов лист”, „Гигантски слалом”, „Младата луна и старата луна”, „Рай за грешни” и др.
Поетът пише и за деца, но под псевдоним Чик Чирик. Негови са „Българска земя”, „Звъни, звънче”, „Фото Есперанто”, „Жълъдче със шапка”. Автор е и на множество биографични есета за видни българи, сред които Елисавета Багряна, Панчо Владигеров, Ангел Каралийчев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Валери Петров, Ивайло Петров, Димитър Вълчев…
Именно с Димитър Вълчев създават песента „Една българска роза” (вижте в приложения видеоклип историята, разказана лично от поета в интервю на журналиста Димитър Цонев, който днес щеше да навърши 57 г.), която и сега звучи по всеки празничен повод от записа на покойната Паша Христова. Найден Вълчев е автор и на стиховете за песните „Някога, но не сега”, „Аз те чаках”, „Тиха вечер” и много други. Негова е и песента от тв сериала „На всеки километър”.
На 89-ия рожден ден на поета Найден Вълчев предлагаме няколко негови стихотворения:
ЛЮЛЯКОВА ВЕЧЕР В ЛОВЕЧ
Над Ловеч слиза синя вечер
и сини люляци цъфтят,
и уморени стихват вече
горите, Осъм и градът.
Небето нежно потъмнява.
Изгрява първата звезда
и сякаш с нея се явява
самият Левски над града.
Пристига той от път далечен,
безкрайни друми извървял,
върви насам, сега изсечен
от вечен камък и метал.
И люляците, като хора
накацали по всеки склон,
се свеждат тихо да му сторят
от цяло Българско поклон.
А той върви. Че път го чака.
По комитети. По села.
Зад него стават черни в мрака
старопланинските била,
по стрехите от стари плочи
се стича звездна светлина
и Осъм сабята си точи
под люлякова тишина.
ЖЕНА
– Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
Залезе тя при изгрева си още
С нетрайна романтична светлина.
– Кажи коя е нежната жена,
Която ти все още не забравяш?
– Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.
– Кажи коя е тъмната жена,
която те направи суха пепел?
– Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.
– Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
– Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: – На-ни-на.
ТРАКИЙСКА ФРЕСКА
Спомни си само гробницата стара
и траките. И стария им свят.
И колесницата, която ще откара
патриция към Дантевия ад.
Държат се за ръка. Раздяла.
Със всички ли е винаги така?
На живата
ръката е изящно бяла.
На мъртвия
е черна черната ръка.
Среднощна София сега не знае
защо е тих и тъжен Орлов мост.
И чуди се с последните трамваи
ще дойде ли последният въпрос.
Държим се за ръка. Раздяла.
Със всички ли е винаги така?
Обичам те.
Ръката ти – изящно бяла.
Не ме обичаш.
Черна – моята ръка.
МОЛИТВА
Стара църквичко в Несебър,
без камбана и без кръст,
откога се молят в тебе
само бурени и бъз?
Откога стоиш и чакаш
мъжки чизъм, женски ток
да прекрачат за венчавка
преко прага ти висок?
Малка църквичко в Несебър,
разкажи ми в този ден
преживяното от тебе,
предстоящето пред мен.
Ако не с легенди стари,
то с две думички поне.
Но ти само с грак на гларус
Ми отвръщаш – не, не, не.
Снощи влязохме със здрача
среди твоя ням чертог
и душата ми прозрачна
се понесе на възбог.
Стара църквичко в Несебър,
покрив нямаш, а вали.
Ще се моля днес за тебе.
Ти за мен се помоли.
Не можем да пропуснем и строфите на една от най-обичаните български песни:
ЕДНА БЪЛГАРСКА РОЗА
Добър вечер, приятелю млад,
добър вечер, другарю,
добре дошел във нашия град,
добре дошел във България!
Вземи във този хубав ден
една българска роза от мен –
нека тя да ти разкаже
с ароматния си глас
за Балкана, за морето
и за всички нас.
И когато, приятелю млад,
и когато, другарю,
си тръгнеш ти от нашия град,
си тръгнеш ти от България,
вземи и в този хубав ден
една българска роза от мен –
нека тя да ти напомня
с ароматния си глас
за Балкана, за морето
и за всички нас.
И не забравяй нито ден
тази българска роза. И мен.
Източник на стиховете: www.slovo.bg
AFISH.BG
