Запознахме се обаче чак през септември, една вечер, когато за първи път се почувства хладното дихание на есента. Бях ходил на кино, бях се прибрал и си бях легнал, с чаша уиски и последния роман на Жорж Симеон. Всичко това до такава степен осъществяваше представата ми за уют, та не разбирах защо изпитвам някаква тревога, която толкова се засили, че просто чувах как бие сърцето ми. Бях чел за такова чувство, бях писал за него, но никога до тогава не го бях изпитвал. Чувството, че те наблюдават. Че в стаята има някой. Сетне: внезапно почукване на прозореца, нещо призрачно сиво – и разлях уискито. Трябваше да мине известно време преди да се реша да отворя прозореца и да попитам мис Голайтли какво иска.
– Насадила съм се долу с един ужасен човек – каза тя, като прекрачи от противопожарната стълба и влезе в стаята ми. – Искам да кажа, добричък е, когато не е пиян, но след като веднъж започне да се налива с вино, да го видиш само какъв звяр става! Ако има нещо да мразя, това е мъж, който хапе. – И тя смъкна сивата фланелена роба от рамото си, за да ми покаже какво става, когато един мъж започне да хапе. Робата беше едничкото нещо, с което бе облечена.
– Съжалявам, ако съм ви изплашила. Но когато онзи звяр взе да става невъзможен, аз просто изскочих от прозореца. Сигурно той мисли, че съм в банята, не че давам пет пари какво мисли, дяволите да го вземат. Ще се измори, ще заспи – божичко, та как няма да заспи, като преди вечеря изгълта седем чашки мартини, сетне достатъчно вино, за да измиете цял слон. Вижте какво, спокойно можете да ме изхвърлите, ако искате. Не е малко нахалство да нахълташ така в чужда стая. Но стълбата беше дяволски заледена. Пък и тук изглеждаше тъй уютничко. Приличате на брат ми Фред. Обикновено спяхме четирима в едно легло и той беше едничкият, който ми позволяваше да се сгушвам до него през студените нощи. Между другото, имате ли нещо против да ви наричам Фред? – Сега тя беше влязла напълно в стаята ми и се беше спряла с вперени в мен очи. Никога по-рано не я бях виждал без тъмни очила и ми стана съвсем ясно, че те бяха с диоптри, защото без тях очите й се свиваха и примижаваха, като на бижутер, който оценява скъпоценности. Големи очи, малко сини, малко зелени, изпъстрени с кафяви точици: многоцветни като косата й; и подобно на косата, от тях струеше ярка, топла светлина.
– Сигурно ме мислите за много дръзка. Или tres fou. Или за друго нещо такова.
– Ни най-малко.
Тя изглеждаше разочарована.
– Да, мислите го. Всички го мислят. Нямам нищо против. Полезно е.
Тя седна на едно от разклатените кресла от червен плюш, сви крака под себе си и огледа стаята с още по-присвити очи.
– Как можете да я понасяте? Та това е стая на ужасите.
– О, човек свиква с всичко – казах аз, раздразнен на самия себе си, тъй като всъщност се гордеех с квартирата си.
– А пък аз не свиквам. Никога не ще свикна с нищо. Онези, които свикват с едно или друго, все едно, че са мъртви. – Критичният й поглед отново обходи стаята. – Какво правите тук по цял ден?
Посочих към масата, на която се виждаха високи купчини книги и хартия.
– Пиша.
– Винаги съм мислила, че писателите са все стари хора. Разбира се, Сароян не е стар. Видях го веднъж на едно домашно увеселение и той наистина никак не е стар. Всъщност – каза замислено тя, – ако се бръснеше по-гладко… Ами Хемингуей стар ли е?
– Четиридесет и няколко, струва ми се.
– Това не е лошо. Един мъж не може да ме развълнува, докато не е достигнал четиридесет и две години. Познавам една идиотка, която постоянно ми повтаря, че трябва да отида при психиатър-психоаналитик; твърди, че съм имала Едипов комплекс. Но това е чиста глупост. Просто съм се приучила да харесвам по-възрастни мъже и това е изобщо най-голямото ми постижение. Колко годишен е У. Съмърсет Моъм?
– Не съм сигурен. Шестдесет и няколко.
– И това не е зле. Никога не съм спала с писател. Не, почакайте; познавате ли Бени Шаклит? – Тя се намръщи, когато поклатих отрицателно глава. – Чудно наистина. Написал е сума неща за радиото. Ама какъв си е мръсник. Кажете ми, вие истински писател ли сте?
– Зависи какво разбирате под „истински“.
– Е, миличък, КУПУВА ли някой онова, което пишете?
© Превод от английски: Нели Доспевска
AFISH.BG
