В завещанието си от юли 1846 година Николай Василиевич Гогол нарежда да го ровят без погребални почести. Вместо тях — да нахранят няколко гладни. И това го пише, след като е бил на Божи гроб, след като два дни го е валял дъждът в Назарет. Тъй искал да изпратят в земята девственото му нещастно тяло… Но за душата си е рекъл друго: един ден моят смях ще ви разтревожи!…
Не изпълнили завещанието.
Умирал мъчително в навъсеното московско утро на 4 март 1853 година, в квартирата си на Никитския булевард, изтощен от дългото гладуване. А гладувал нарочно, да изгони сатаната от тялото си. Лекували го бездарни доктори — порусначени немци, давали му очистително и му пускали кръв. Той стенел, молел да го оставят на мира, а те му слагали черни тлъсти пиявици на дългия нос…
Предчувствал смъртта и на 7 февруари се изповядал и причестил, а през нощта на единайсети срещу дванайсети изгорил беловата на втория том на „Мъртви души“. Останали само черновите на пет глави.
Бил дребен и слаб, поръчвал си ботушите с по-висок ток. Зиморничав, той бягал на юг в Италия, треперел за здравето си. Бил изтъкан от страхове, чувството на ужас не го напускало. Страхувал се от буря и гръмотевици, от котки, гущери и гъсеници; от леглото, че може да умре в него — дремел по креслата, увит в шалове; от болести и настинки. Бил чревоугодник, тъпчел се с макарони. В чужбина прекарал общо осемнайсет години. Изпадал в безпаричие и черно униние, пишел молби до императора за помощ. Веднъж Николай I му пратил в Рим пет хиляди рубли.
Почва да пише на двайсет, умира, ненавършил четирийсет и три. Страдал от мании. Една от тях — мания за величие.
…
Мания. Но същият този писател преди туй го е заковал точно: „Масата от народа прилича на жена, която поръчва на художника да й направи съвсем точен портрет. Но тежко му, ако той не е успял да скрие всичките й недостатъци!“
© Никола Радев, „Когато Господ ходеше по земята”
AFISH.BG
