Едгар Ли Мастърс се ражда на 23 август 1869 г. в Гарнет, щата Кензас, в семейството на юрист с тежък характер и неудачна кариера. Прекарва детството си в Илиноис и получава непретенциозно школско образование. От шестнадесетгодишна възраст е принуден сам да изкарва прехраната си като момче за всичко – чирак в печатница, сезонен селскостопански работник, чиновник в дрогерия. Спестените си пари дава за книги и посещава колежа в Кнокс с намерение да стане учител, но постъпва като стажант в адвокатската кантора на баща си.
На двадесет и две години започва работа като адвокат в Чикаго. От 1898 г. публикува стихове, които нямат успех. До двадесет и четвъртата си година има над 400 стихотворения, но те говорят повече за неговата амбиция, енергия и неизбистрени естетически и философски възгледи, повлияни от Е. А. По, У. Уитмън, П. Б. Шели, Дж. Милтън и Суинбърн. Ранното му творчество показва обещаващ вътрешен заряд, който избива под влиянието на няколко благоприятни фактора в периода на “поетичния Ренесанс” в САЩ около 1910 г.
Един от първите популяризатори на Мастърс е Уилям Мерион Риди, издател на сп. “Ридърс Мирър” в Сент Луис. Риди оказва огромно влияние за формирането на поетическите възгледи на Едгър Ли Мастърс с една почти насила подарена “Гръцка антология” – сборник с епиграми и епитафии за живота, смъртта и любовта, след което зрелият вече поет неусетно променя своя стил, като създава първите щрихи за епитафията “Антология Спун Ривър”. Замислена първоначално като роман от биографии на всички типове човешки характери, творбата защитава тезата му за еднозначност на човешката природа, независимо от регионалните и социални фактори. Антологията е съставена от 250 епитафии в свободен стих и е публикувана в “Ридърс Мирър” , а в 1915 г. излиза в сборник, допълнена с нови епитафии. Тя предизвиква сензация с нешаблонната си автентичност и документално-изобличителна сила.
Критичният и смел автор притежава богат житейски опит от адвокатската си практика, от нерадостното си детство и притежава изключителна способност да наблюдава и анализира човешките постъпки и характери. Противопоставя се на испано-американската война. Изучава историята на Американската конституция и издава пиесата “Максимилиян” в 1902 г., както и стихосбирка и множество есета и речи, в които се противопоставя на империализма. Това се отразява на адвокатската му кариера Публикува ранните си антиимпериалистически поеми през 1905 г в стихосбирката “Кръвта на пророците” под псевдонима Декстър Уолъс. Става член на Националния комитет на Общоамериканската антиимпериалистическа лига през 1928 г. През 1904 г. подписва петицията за независимост на Филипините. Издава “Антология Спун Ривър” (1915 г.), “Великата долина” (1916 г.), поетичната драма “Манила” (1930 г.),”Отвъд Спун Ривър” – автобиография (1936 г.) и др.
МЪЛЧАНИЕ
Познавам
тишината на звездите и на морето.
И тишината на града в отмора.
И тишината, във която
мъж стои до своята изгора.
И тишината, във която
само музиката има подходяща дума.
И тишината на гората в здрача,
в очакване на пролетния буен вятър.
И тишината в погледа на болните,
с очи, блуждаещи от ужас ням
и от страдание, и питам:
за какво езикът всъщност даден е,
като не ползваме го никак?
Зверът, че звяр е,
скръбно вие и оплаква мъртвата си рожба.
А ние онемяваме пред всеки факт.
Пред всяка истина горчива
губим говор или глас.
Любопитен малчуган
пита стар ветеран,
приседнал за просия пред един магазин:
“Къде ти е кракът?”
А войникът стар стъписан млъква,
изгубил ум и дума.
Мозъкът му сякаш че изфръква,
та не може да го събере
и да си спомни Гетисбърг.
Но се съвзема. Идва му на ум
с шега да отговори:
“Мечка го отхапа.”
А момчето докато се чуди,
инвалидът стар безмълвно, в унес тъп,
ще преживява пак кошмара на войната,
сееща огън и жупел.
Ще чува канонадата на оглушителни гърмежи
и писъците нечовешки на убити и ранени.
И пак ще види
свойто повалено тяло на земята.
И военните хирурзи,
скалпелите, лазарета
и дните си безкрайно дълги на легло.
Но ако би могъл туй всичко до разкаже,
би трябвало поет да бъде.
А ако бе поет,
и раните му по-дълбоки биха били,
та пак не би намерил думи
болката си да опише…
Има тишина огромна във омразата.
И тишина в голямата любов.
И тишина – покой и мир душевен.
И тишина, вгорчена в приятелство добро.
Има тишина на болен разум
при душевна криза,
в която дух, измъчен безпределно,
се разтваря и се извисява
чрез видения неземни в царството
на недостъпния за нас отвъден свят.
И тишина небесна,
във която боговете се разбират,
без да си говорят с глас.
Има тишина на поражението.
Има тишина на хора, несправедливо
без вина наказани.
И тишина в агония,
когато малко преди края
умиращият сграбчва изведнъж
с мъртвешката си длан
на живия ръката.
Има тишина между баща и син,
ако бащата не успее да обясни и оправдае
живота си, или да се окаже,
че погрешно приживе е разбран…
Има тишина, разяждаща доверието в брака
на мъжа или жената.
Има тишина след неуспешен опит.
И тишина на пълното забвение,
заклеймяваща народи разгромени
и победени пълководци.
Тишина, в коята Линкълн спомня си
бедняшката си младост
и тишина,
коята Наполеон след Ватерлоу
не нарушава.
И тишина,
последвала след думите на Жана д’Арк,
сред пламъци на кладата изречени:
“Благословен Исусе!”,
достатъчни да изразят изцяло
скръбта огромна
и огромната надежда.
Има и такава
тишина – на възраст зряла,
наситена със мъдрост,
недостойна да се оскверни
със думи за поука,
неразбираеми за тез, които трупат опит
и са в началото на своя земен път.
И тишина
на пленниците на смъртта.
Щом ние, живите, за своя опит
и богати преживявания тук мълчим,
защо се чудим, че умрелите
не казват нищо за смъртта?
Тишината им
ще бъде изтълкувана,
когато пътят си до тях изминем
и ги наближим!
(Превод: Искра Пенчева)
AFISH.BG