Великият композитор умира от мозъчен инсулт на 27.I.1901 г. Първоначално е погребан в гробището на Милано „Cimitero Monumentale”, но месец по-късно тленните останки на Джузепе Верди и жена му Джузепина са пренесени в „Casa di riposo”, съпроводени от 30-хилядно шествие, а хор от 900 музиканти изпълнява под диригентството на Артуро Тосканини „Va pensiero” от „Набуко“.
Верди е признат за един от най-големите композитори на XIX век, неговите опери не слизат и до днес от световните сцени, а мелодиите на някои от тях са се превърнали в неразделен елемент от популярната култура. Вече век и половина човечеството слуша и запява при случай „La donna è mobile” („Риголето“), наздравица “Libiamo ne lieti calici” („Травиата“), хора на пленниците „Va, pensiero” („Набуко“), а триумфалният марш от „Аида“ звучи на тържествени церемонии. Такава е присъдата на Времето и хората…
Джузепе Фортунино Франческо Верди (Giuseppe Fortunino Francesco Verdi) е роден преди 204 години в село Ронколе, на около 6 км от гр. Бусето, област Парма. По ирония на съдбата тази част от Италия по това време е анексирана от Наполеон Бонапарт, принадлежи на Франция и се нарича Департамент Таро. Затова католическият свещеник записва новороденото в църковния регистър под името Жозеф Фортунен Франсоа (Joseph FortuninFransois) и допълва на френски: „Случаят отреди за този цивилен и временен свят Верди да се роди французин“.
Джузепе е първият и единствен син в семейството на Карло Джузепе Верди, ханджия и преносвач в Ронколе, и неговата съпруга Луиджа Утини. След него във фамилията се ражда момиче – Джузепина, красиво, но глухонямо дете.
Родният кът оставя дълбоки следи в съзнанието на момчето и не случайно великият вече композитор повтаря до края на живота си „Аз съм и ще остана селянинът от Ронколе“.
Това не са само думи на скромност – след първите значими успехи Верди влага парите си в родното село, а по-късно построява в областта своето любимо имение „Сант Агата“, което става негова творческа резиденция за дълги години.
Малкият Джузепе расте затворен и тих, но винаги готов да откликне на прозвучалата край него музика. А в Италия навсякъде звучи музика, Италия е люлката на оперното изкуство…
Сляп странстващ цигулар пръв долавя дарованието на детето и съветва Карло Верди да даде сина си при селския църковен органист да изучава музика. Бащата купува на момчето стар спинет (вид клавирен инструмент), а малкият Джузепе е непрекъснато край него, опитвайки се по слух да пресъздаде дочутите мелодии. В историята на музиката е останал трогателен епизод от това време: 7-годишният музикант удря силно клавишите, разгневен от неуспеха да повтори едно налучкано преди малко съзвучие, и клавесинът се разпада. Добросърдечен майстор го поправя безплатно и оставя за поколенията паметна бележка: „Аз, Стефано Кавалети, наново направих и обтегнах кожените чукчета на този инструмент, приспособих към него и педал. Извърших това безплатно, виждайки хубавите способности, които проявява младият Джузепе Верди, учейки се на този инструмент. И това ме задоволява. Год. от Хр. 1821.“
Бащата Карло Верди има в Бусето добър приятел – Антонио Бареци, богат търговец на подправки и вино, човек с благороден характер, обожаващ фанатично музиката. Именно Бареци се оказва оня незаменим благодетел и прозорлив меценат, който бащински поема грижата за бъдещия велик композитор. Оценявайки по достойнство едва покълналия гений на младия Верди, през 1825 г. той го препоръчва на Фернандо Провези – негов приятел и директор на музикалната школа в града. Провези е органист, работил в Милано, но установил се да живее в Бусето. Със своя открит и свободолюбив характер той не само въвежда Джузепе в композицията и контрапунк¬та, но събужда в него творческия дух. Така през 1828 г. младият композитор създава първата си симфония, изпълнена за първи път точно на Великден. По-късно той замества при необходимост своя учител на орган в църквата, а когато болестта приковава стария маестро на легло, младият Верди поема и музикалната школа.
Звучи като куриоз, но един от най-великите и слушани композитори в света не е приет в Консерваторията на Милано през 1832 г.! Изпитната комисия го намира за възрастен, навършил е 18 години, а по правило се приемат младежи на 14 години; освен това в изпълнението си „не показва кой знае какви способности“… За този горчив „житейски фалстарт“ вероятно допринася и неугледният външен вид на младия Верди. Неговият белгийски биограф Фетис го описва така в тези ранни години: „Висок ръст, кестеняви вежди и черна брада, очи сиви, орлов нос, малка уста, лице слабо и бледо, със следи от сипаница по кожата. Поради привидната саможивост и резки, грубовати обноски, шаечния костюм и липсата на изящни маниери го наричат „мечката от Бусето…“Едва ли някога външният вид на композитор по-малко е разкривал поетическо дарование“…
По настояване на Бареци младият музикант остава в Милано като частен ученик на Винченцо Лавиня – популярен педагог и дългогодишен директор на „Ла Скала“. Именно в Милано и с помощта на своя учител Верди открива магията на операта и се запознава с музиката на големите немски композитори, както и с творбите на Арканджело Корели, Джоакино Росини, Винченцо Белини, Гаетано Доницети.
През 1836 г. той се жени за най-голямата дъщеря на своя покровител – Маргарита Бареци, която нарича нежно Гита. В семейството се раждат две деца – дъщерята Вирджиния Мария Луиджа (1837-1838) и синът Ичилио Романо (1838-1839), които умират невръстни. В това тежко за младото семейство време Верди трескаво работи върху първата си опера „Оберто“. Сразен от трагедията на двете кончини, композиторът заминава за Милано, припомняйки си навярно съдбата на своя събрат по музика Джовани Палестрина (1525-1594), загубил три деца и жена си. Като внезапен слънчев лъч е запознанството с Бартоломео Мерели (1793-1879) – състудент на Доницети, либретист и импресарио на „Ла Скала“ в продължение на 20 години. Вездесъщият Мерели предлага за изпълнение на главната роля в „Оберто“ нашумялата Джузепина Стрепони, сопрано, което пее в стил bel canto. Тази изключителна жена ще играе огромна роля в живота на Верди и 50 години ще остане до него – вдъхновител, съветник и съпруга. Клелия Мaрия Жозефа (1815-1897), която всички наричат Джузепина, притежава прекрасен глас, школуван в консерваторията на Милано. Печели своята известност като изпълнителка на главните женски роли в оперите на Белини, Доницети и Росини. Води независим личен живот, който й създава не малко проблеми. От връзката си с тенора Наполеоне Мориани, с когото си партнира на сцената, певицата има две деца, а от краткия роман с Б. Мерели – един син. “Varium et mutabile /femina” („Непостоянна и променлива е жената“, „Енеида“, IV, 566-70) – в случая навярно старият Вергилий е прав. Когато се срещат с Верди в Милано, техният необикновен роман все още предстои, а Маргарита е жива. Премиерата на „Оберто“ (17.XI.1839) с Джузепина Стрепони на сцената печели овациите на публиката и Верди е поканен от Мерели да напише още три опери за срок от 2 години.
Но житейският компас отново обръща стрелката си – скъпата Гита умира от енцефалит (18.VI.1840), точно когато композиторът работи върху „Мнимият Станислав“ („Крал за един час“). Верди е сломен: „Трети ковчег излиза от моя дом. Аз бях сам! Сам! Бях загубил трима любими човека. Цялото ми семейство си отиде…“.
Съкрушен, той довършва „Станислав“ (срокът изтича!), но премиерата е пълен провал и младият композитор решава никога повече да не се занимава с музика. Но в един студен декемврийски ден на 1840 г. отново го среща Бартоломео Мерели… за да започне легендата за „Набуко“. Импресариото пъха в джоба на Верди либретото, написано талантливо от Темистокле Солера (1815 -1878), и го моли да го прегледа. За чудото, което се случва по- късно, композиторът пише сам.:
„Прибрах се и тръшнах ръкописа на масата, пред която стоях. При падането си книгата се отвори сама. Погледът ми се прикова, не зная защо, на отворената пред мен страница и в очите ми се наби стихът “Vapensiero, sul′ali dorate”(„Лети мисъл на златни криала“). От него лъхаше Библията, която винаги съм обичал да чета.“
До сутринта Верди научава либретото наизуст, а до есента на следващата година операта е написана. Звучи невероятно! Но нали самите италианци са казали: “Se non e vero, e bentrovato!” („Ако не е вярно, то добре е измислено“).
Неоспорим факт е обаче големият триумф на премиерата на „Набуко“ (9.III.1842 ). Джузепина Стрепони е неотразима в ролята на Абигейл, а публиката неистово аплодира. Доницети, който е в залата, остава възхитен, а името на Верди се носи от уста на уста. Както сам той пише по-късно: “С тази опера всъщност започна моята кариера на композитор“. И пак, по прищявка на съдбата, с музиката от нея (хор на пленниците ) ще бъде изпратен в своя последен път през 1901 г.
През бурните 1848-49 г. “Va, pensiero” се превръща в химн на Рисорджименто, а фамилията на композитора става политическа парола: „Viva V.E.R.D.I.”, т.е. „Viva Vittorio Emanuele Re d’Italia” („Да живее Виктор Емануил, крал на Италия“), става слоган за Виктор Емануил II, крал на обединена Италия от 1861 г.)
Успехът на „Набуко“ събужда вдъхновението на композитора и за около 20 години Верди създава поредица от опери, сред които някои вечни шедьоври, като „Ернани“ (1844), “Макбет“ (1847), „Риголето“ (1851), “Трубадур“ (1853), “Травиата“ (1853), “Сицилианска вечерня“ (1855), „Бал с маски“ (1859), “Дон Карлос“ (1867)…
Всички те са добре познати на любителите на оперното изкуство и не слизат от световните сцени и до днес. Вероятно това се дължи на непоклатимото верую на композитора: „В музиката, както и в любовта, трябва да бъдеш преди всичко откровен“. А на друго място той разсъждава за магията на музиката: „Чудото на музиката се състои в това, че тя може наведнъж да каже много неща. Но голямата цел е от много отделни гласове да се получи в съзвучието им един-единствен нов глас, от разнообразието да се роди една по-висока хомофония (солово пеене с инструментален съпровод), т.е. мелодията. Както от полифонията на седемте цвята се получава хомофонията на светлината“.
Автор: Добрин Паскалев
AFISH.BG
