„По-добре господар в ада, отколкото слуга в рая.” Думите са на английския поет Джон Милтън, роден на днешния ден – 9 декември, през 1608 г. в Лондон. Смятан за един от класиците на британска литература, той е известен най-вече с епическата си поема „Изгубеният рай”. „Нима, Създателю, съм искал от пръст човек да ме изваеш и аз самият съм те молил от мрака да ме изведеш?”, пише Джон Милтън в своята прочута творба.
Милтън е не само поет и автор на сонети, лирични стихотворения и епични поеми, а и изтъкнат публицист – пише религиозни и политически трактати, статии и памфлети в защита на английския народ и републиката на Кромуел. Признат е за идеолог на партията на т.нар. индепенденти по време на Английската революция. Привърженик е на теорията за народен суверенитет, естествено право и обществен договор. Темата, която го вълнува изключително много, е свободата – духовна, религиозна и гражданска.
Джон Милтън е роден в Лондон в семейството на писаря протестант Джон Милтън Старши и красивата Сара Джефри. Баща му е и композитор на църковна музика – любов, която бъдещият поет попива от дете. Получава и добро образование. Младият Джон изучава класически езици, първо в къщи, а после и в училището към катедралата „Св. Павел”.
Портрет на 10-годишния Джон Милтън
По-късно Милтън-син е приет в Кеймбридж, но само след година принудително е отстранен след скандал с учителя Уилям Чапъл. Връща се за известно време в Лондон и започва да пише стихове. Когато изтича наказанието му, Милтън получава нов наставник в университета – Натаниъл Тови, но продължава да се бунтува срещу начина на обучение. Минава за „странна птица” сред другите студенти, страни от тях, затова пък излива емоциите си в изкуство – именно през този период, на 25 декември 1629 г., композира „Утринта на Рождество Христово”.
През 1632 г. Милтън се връща в Лондон и се посвещава на изследователска работа и на композиране на музика. Същата година на бял свят излиза поемата му „On Shakespeare”, последвана от „L’Allegro” и „Il Penseroso”. По-късно композира елегията „Lycidas”, която е плод на няколко тежки в живота му загуби – един след друг си отиват майката на поета и един от най-близките му приятели Едуард Кинг.
За да забрави, Джон Милтън поема на дълго пътешествие из Европа. Някои от биографите му предполагат, че във Флоренция се е срещал с Галилео Галилей, който по това време бива арестуван по заповед на Инквизицията. В Рим гостува на кардинал Барберини, племенник на папата, и посещава Ватиканската библиотека. В Неапол среща биографа Джовани Батиста, на когото посвещава „Mansus”. А когато чува слуховете, за гражданска война в Англия, поема обратно към родината. Установява се в Лондон, започва да обучава племенниците си, а по-късно и деца на по-знатни семейства в града, пише памфлети с политическа и религиозна тематика (напр. „За Реформацията”).
Когато е на 34, Джон се жени за 17-годишната Мери Пауъл, която разбива сърцето му и бързо го зарязва. Плод на преживяването е „Трактати за развода”, където Милтън пише за несъвместимостта между съпрузите като отделни личности. Творбата е посрещната в възмущение от религиозните среди, а авторът се сдобива с прякора „Милтън разведения”. Той обаче не спира дотам, по-късно публикува „Правило и ред на развода” и „Оценката на Мартин Бусър относно развода”. На свободата на словото пък посвещава „Areopagitic”, публикува монографията си „За образованието” и излива душата си в „Поемите на господин Джон Милтън”.
Поетът има три брака – с Мери Пауъл се събират повторно, имат три дъщери, но майката умира; с втората си съпруга Катрин се женят през 1656 г. – на следващата година тя му ражда дъщеричка, но в началото на 1658-а е и майката, и детето умират; през 1663 г. Милтън се жени за трети път – този път за Елизабет Минсхъл, недолюбвана от неговите дъщери.
Много преди това, още през февруари 1652 г., поетът загубва почти напълно зрението си. Тогава пише сонета „Когато започнах да мисля, че моята светлина е вече изчерпана”. До края на живота си се посвещава на обучаване на ученици и на създаването на „Изгубеният рай” – една от най-великите английски поеми, писани някога. Ослепелият Милтън помни стиховете наизуст и ги диктува на специално назначен текстописец. Поемата е издадена през 1667 г. в десет книги и има изключителен успех.
Милтън доживява до 65-годишна възраст. Умира на 8 ноември 1674 г. в Лондон и е погребан в църквата „Сейнт Джайлс” в Крипългейт. Днес неговият паметник е в Ъгъла на поетите в Уестминстърското абатство.
Припомняме си за Джон Милтън и с избрани негови цитати:
„Този, който убива човек, убива разумно същество, което е по подобие на Бог, но този, който унищожава добра книга, убива самия разум.”
„Добрата книга е главната живителната сила на духа.”
„Детството показва какъв ще бъде човекът така, както сутринта показва какъв ще е денят.”
„Целта да се учиш е в това да поправиш грешките на своите прародители.”
„Преди всички други свободи ми дайте свободата да знам, да говоря и да споря свободно според съвестта си.“
„Да си сляп не е нещастие. Да не можеш да понесеш слепотата – това е нещастие.”
„Вярно е, че алчността е богата, а скромността гладува.”
„Дори да отнемаме на сребролюбеца съкровището, на него пак му остава едно бижу. Не можеш да му вземеш алчността.”
„Този, който управлява страстите, желанията и страховете си, е повече от крал.”
„Никой не може да обича свободата от сърце, освен добрият човек. Останалите не обичат свободата, а разрешителното.”
„Какво е силата без двойна доза мъдрост?!”
„Понякога самотата е най-добрата компания.”
„Смъртта е златният ключ, който отваря портите на вечността.”
„Умът може да направи от ада рай и от рая – ад.”
А ето и откъси от поетични творби на Милтън:
„Лети до сетен дъх, ревниво Време,
на мудни часове и тътен глух,
влачи се под оловното си бреме,
тъпчи си ненаситният търбух,
със фалш и суета се нагости
от смъртното бунище –
не губим ние нищо;
и нищо не печелиш ти.
Защото всичко зло щом погребеш
и себе си най-сетне изядеш,
нас вечността ще приюти вовеки
и ще целуне всеки;
вълна на радост ще ни завърти,
когато всичко искрено и честно,
божествено чудесно
с покой, любов и правда заблести
край Трона въжделен
на Тоз, от който поглед вдъхновен,
душата ни нагоре щом поеме,
изчезва всичко земно като дим,
и озвездени вечно ще седим,
надвили смърт, съдба и теб, о време!”
***
„Създадени били сме, казваш, при това от втора
ръка, по пълномощие, което бил прехвърлил
Отецът на Сина Си! Странно гледище и ново!
Чия доктрина е това и кой е бил свидетел
на Сътворението? Ти нима си спомняш как
си бил направен, как Творецът ти е дал живот?
Не знаем ний да сме били различни в друго време
и друг пред себе си не знаем – самосътворени
от силата си животворна, щом кръгът затворен
докрая се е извъртял, ний зрялата сме челяд
на тези небеса, ефирни техни синове.
Могъществото ни е наше, нашата десница
ще ни научи на дела високи, за да видим
кой на кого е равен тук. Тогава ще узнаеш
дали възнамеряваме да приближим с молби
престола на Всесилния и да го обкръжим
в уплаха или със заплаха. Тази новина,
това известие носи на Царя си помазан
и бягай, докато не те е сполетяло зло.”
На заглавната снимка – портрет на Джон Милтън. Снимка: englishpoetrypassion.blogspot.bg
AFISH.BG
