Джек Лондон е роден на 12 януари 1876 г. в Сан Франциско с рождено име Джон Грифит Чейни (документите му са изгубени по време на голямото земетресение в Сан Франциско през 1906 г.)
За негов биологичен баща е считан известният навремето “професор” астролог Уилям Чейни, но писателят носи фамилното име на осиновителя си. Като младеж Джек научава, че не е син на мъжа, когото е считал за свой баща, и пише на Уилям Чейни, но получава студен отговор от него, в който той изтъква, че никога не е бил женен за майка му и дори заявява, че е импотентен.
Детството на Джек преминава в бедност. След завършване на основно образование през 1889 г. започва работа в консервна фабрика на 12-часов работен ден, като работното време често е удължавано и до 16 часа.
Търсейки изход от този непоносимо тежък труд, Джек Лондон взема пари назаем, купува на старо малко корабче и става ловец на стриди без разрешително. След няколко месеца обаче корабчето вече не става за нищо. Тогава Лондон преминава на страната на закона и става член на Калифорнийския рибарски патрул.
Голяма част от произведенията на Лондон днес се класифицират като фантастика и фентъзи: В „Несравнимо нашествие“ се описва бактериологична война срещу Китай; „Голиах“ е за непобедимо енергийно оръжие; “Реликва от Плиоцена” е фентъзи за срещата на модерен човек с древен мамут; “Сянката и блясъка” е интригуваща история за двама братя в постоянно съперничество, които изобретяват два отделни начина за придобиване на невидимост; „Червеният“ е за островитяни, очаровани от извънземен обект.
В черната му утопия за 27-ми век “Желязната пета” (1908) се говори за терористични атаки: „Списъкът на мъчениците неимоверно нарасна. Безброй екзекуции се извършваха навсякъде. Хора извън закона и бегълци плъзнаха из планините и запустелите райони и бяха безмилостно преследвани (от Желязната пета).
“Пътят” представлява серия от разкази и спомени от скитническите дни на Лондон и предшества с половин век култовата за битниците книга на един друг Джек – Джек Керуак, “По пътя”.
Автобиографичната книга на Лондон за “алкохолните му спомени” “Джон Барликорн” е публикувана през 1913 г. Днес “Анонимни алкохолици” я препоръчват, защото в нея изключително добре се описва външният и вътрешен живот на един алкохолик. Пасажите, които се спират на душевното състояние, което Лондон нарича „Бяла логика“, са сред най-силните и разтърсващи описания на преживяванията на алкохолика. Възниква обаче въпросът това всъщност книга срещу алкохола ли е или химн на алкохолното опиянение? Лондон придава на алкохола разнообразни нюанси – той е вълнуващ, опасен, другарски, славен, мъжествен. Алкохолът е приключение като другите приключения – неразделна част от всички приключения. И все пак накрая той стига до заключението: “Не, взех решение – ще пийвам само от време на време.”
Смъртта на Джек Лондон е спорна. В смъртния му акт е записано, че е починал на 22 ноември 1916 г. от уремия (обща интоксикация при остра бъбречна недостатъчност). Според слухове обаче сред негови съвременници, той се е самоубил. Според една от версиите е починал от свръхдоза морфин, който през последните си години е взимал срещу силни болки.
Представяме ви избрани цитати на писателя:
„Животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.”
„Никой не може да насилва своята природа, без тя да си отмъсти.”
„Не живея заради това, което светът мисли за мене, а заради това, което аз мисля за себе си.”
„Животът не е въпрос на това да имаш хубави карти, а понякога на това да изиграеш лошите карти добре.“
„Кокалът, подхвърлен на кучето, не е милосърдие. Милосърдие е, ако споделите кокала с кучето, когато сте гладни колкото него.”
„В комарджийската си страст той страдаше от голяма слабост – вяра в системата; а това го водеше до сигурна гибел. Защото, за да прилагаш система в играта, трябват пари.“
„Мъжът рядко цени както трябва жената, поне докато не се е лишил от нея. Той не си дава сметка за недоловимата топлота, излъчвана от женския пол, докато е обкръжен от нея; обаче отнемат ли му я, започва да усеща все по-голяма празнота в съществуването си и да изпитва някакъв смътен глад за нещо тъй неопределено, че не може да каже какво е то. Ако другарите му нямат повече опит от самия него, те поклащат със съмнение глави и му дават силно очистително. Но гладът не минава, а се засилва; той загубва интерес към всекидневието си и става мрачен, а един ден; когато тази празнота е вече непоносима, изведнъж настъпва миг на прозрение.”
„Знаете ли, че единствената цена, която животът има, е цената, която той сам си придава? Разбира се, и тази цена е преувеличена, тъй като животът е по необходимост пристрастен към себе си.”
„Човекът с тояга е законодател, господар, комуто трябва да се покоряваш, макар и да не е необходимо да търсиш неговата обич.”
„Ограниченият ум забелязва ограничеността само в другите.”
„Предпочитам да съм пепел пред прах. Предпочитам искрата ми да изгори в ярък пламък, вместо да бъде задушена от гниене. Предпочитам да бъда великолепен метеор, всеки мой атом прекрасен блясък, пред заспала и постоянна планета. Функцията на човека е да живее, не да съществува. Не бива да губя дните си, опитвайки се да ги удължа. Трябва да използвам времето си.“
AFISH.BG