Да, това е цитат от стихотворението на Яворов „Две хубави очи”, посветено на Мина Тодорова, голямата любов на поета.
Когато Яворов просто отива на гости в семейството на своя приятел и съкръговец от „Мисъл” Петко Ю. Тодоров, той не знае, че отива на среща със съдбата очакваща го в погледа на още нямащата и 16 години Мина. Така се случват тия работи, любовните – от пръв поглед. Така се ражда поезията – от пръв поглед зачената.
И двете са необясними. Мина е Муза. С главна буква я изписвам, ако да не е сред деветте митологични и всепризнати. Защото е наистина Муза, вдъхновителка, явила се пред отчаяния от съдбата 28-годишен Яворов, след харамийството му, след неудовлетворителната телеграфо-пощенска служба, когато той вече е споделил в свое писмо до близък, че ако не намери някаква нова религия, е загубен. И открива религията на любовта в очите и сърцето на този ангел, песен, сълза и дете. Така я нарича той.
Мина е ученичка, Мина е малката сестричака на Петко и на Христо, синовете на чорбаджи Юрдан от Елена. Яворов, за Яворов знаете, не се ползва с добра репутация в еснафското общество този буен чирпанлия, не се вписва в представите за представителен ухажор, нежели съпруг. Но знаете и онова за сърцето, дето има свои закони – когото иска, него люби. Сърцето на Мина полита в дълбокия тъмен поглед на поета и поетовото сърце го пресреща и прегръща, скътва го в себе си, живеят си така тези две сърца, туптящи в общ ритъм (защото това е Любовта!), без да са давали други обети, освен пред самите себе си. Докато смъртта ги раздели. В най-буквалния смисъл. Защото Мина умира едва двайсетгодишна, покосена от невярната жълта гостенка.
Гледам запазения й за поколенията потрет, а двете хубави очи на девойката сякаш се усмихваха снизходително, с ъгълчето на устните само. С една малко усмешлива гримаса. „Моят живот ли е неизживян?! Че колцина от вас могат да се похвалят с толкова пълнокръвен живот, аз на двайсет години имах повече, отколкото поне половината от вас, взети заедно! Ех…”
Ех, ти, Мина, дето мина пътя на гения, дето дари поезията ни с неповторими строфи, излезли в унес под ръката му, ти, за която поетът бленуваше да бъдеш в бяло, с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло, ти с музиката и лъчите в хубавите очи, криещи душата на дете, ти пред която поетовата душа единствено се моли, неговата религия и страст, въздушно нежна в нежна младост, ти която се усмихваш кротка пред застрашителна съдба, ти имаш най-изживеният живот, в сравнение с нас, които се страхуваме да се борим за любовта си, които се страхуваме от самата любов, защото препятствията пред нея ще ни струват усилия, данък обществено мнение, кариера или някакви морални лъженорми. Сега се страхуваме, сега си пазим сърцата и не рискуваме да се опълчим срещу света, а преди повече от век ти си имала смелостта да прошепнеш първа „Обичам”, да свалиш от пръста си пръстена с опал и да се обвържеш завинаги с мъжа, с когото сте си станали съдба.
Най-сериозно го казвам това. Не правя анализ на любовта между Мина и Яворов. Любов и анализи, Бога ми, разчепквали са я тази любов, охулвали са я и се е носела от уста на уста и от ухо на ухо, укоризнено е била обсъждана под сурдинка на светските вечеринки и частните матинета. Едни детски чисти очи са се изправили срещу целия свят, за да я защитят, за да я устояват, за да извоюват правото да обичат, преко този свят.
Хайде направете го, де, сега, слезте от автомобила, затръшнете вратата на уютния бащин дом, минете през волята на семейството си, изкрещете в лицата на съседи, колеги и сеирджии, че обичате. Че обичате не някой чичко-паричко и някоя знойна реститутка, а Поет, когото това общество е загърбило и отхвърлило. Защото е мургав, с лоша репутация на несъобразяващ се с бонтона, беден и от провинцията. На всичкото отгоре – гениален.
Това никога не се прощава от обществото. И преди един век, и сега, а вероятно и в бъдеще.
Едни чисти детски очи могат да ви бъдат отправна точка и опора. Мина Тодорова не отминава. Тя стои пред всеки от нас и чака да вдигнем взор към нейния. Тя е нашата гаранция, че можем да обичаме, напук на всичко, най-вече на себе си, на собствената си слабост, на собствените си предразсъдъци и страхове.
Забранена любов ли? Не ме разсмивайте. Или е любов, или не е.
А когато е – тогава душата тъгува с най-светлата тъга, тогава полъхът на ангелското крило е светъл попътен вятър, тогава чуваш шепота „Не бой се и ела” и тръгваш към бездната на края. Този край, който е пътят, истината и животът. Любовта, която Бог праща всекиму. Който я познал – познал я. Никога не е късно да отвориш сърцето си за нея. И си мисля, че полите на Витоша започват от Еленския балкан. Че никоя любов не трябва да бъде посичана по стар български обичай с дърварска секира. Защото Любовта винаги е с душата на дете.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
