Той е единственият двукратен лауреат на престижната литературна награда „Гонкур“: веднъж 1956 г. под вече утвърдения си псевдоним Ромен Гари и втори път, през 1975 г., като Емил Ажар.
Ромен Гари
Роден във Вилно (по-късно Вилнюс), той имигрира с майка си във Врашва, а през 1928 г. се установят с нея във Франция. Животът му е толкова богат и разнообразен, учи право в Париж, служи в авиацията, присъединява се към Свободна Франция през 1940 г. и преминава на служба в Свободните въздушни сили на Франция. Воюва като пилот в Европа и Африка. Налага се да емигрира във Великобритания и постъпва във френската войска, във формирование на Шарл де Гол. След войната се връща във Франция и е поканен на служба като дипломат и търговски аташе. Малцина знаят, че първото му дипломатическо назначение е в България.
Със съпругата си Джийн и сина им
Отношенията на Гари с майка му са описани в романа „Обещанието на зората“.Майката е мечтала синът ѝ да стане посланик, кавалер на ордена на Почетния легион, велик актьор в драмите на Хенрик Ибсен и Габриеле д’Анунцио, да се облича по модата в Лондон. Нейните мечти в голяма степен се сбъдват – Гари става генерален консул на Франция, кавалер на ордена на Почетния легион, движи се във висшето общество, бил е елегантен денди и литературна знаменитост. Бързо става един най-популярните писатели във Франция и през 1956 г. за романа си „Корените на небето“ получава наградата „Гонкур“.
Ромен Гари има вкус към мистификацията и литературните псевдоними. Той подписва романите си с различни псевдоними, като основните са Ромен Гари и Емил Ажар, обяснявайки фамилиите с игра на думи с руските думи „гори“ и „жарава“. След като през 1974 г. прави сензация с първия си роман под името Емил Ажар, „Голям гальовник“, френската литературна критика прави множество предположения кой стои зад псевдонима, като първоначалните „заподозрени“ са Луи Арагон и Реймон Кьоно. По-късно започват да се лансират предположения, че Ажар е Ромен Гари, но Гари категорично ги отхвърля. Така с присъдената му през 1975 година награда „Гонкур“ за романа „Животът пред теб“, Гари става единственият писател, двукратен носител на наградата, която иначе по регламент се присъжда само веднъж в живота.
Личният му живот не е от най-щастливите. Съпруг е на писателката Лесли Бланш и на американската актриса Джийн Сийбърг, с които се развежда. Година след развода с последната (през септември 1979 г.) прави опит за самоубийство с барбитурати. Депресиран поради напредналата възраст, Ромен Гари се застрелва с куршум в устата на 2 декември 1980 г. Истината за литературното му превъплъщение излиза наяве около половин година след смъртта на Гари, на 30 юни 1981 г., когато синът и издателят му решават да публикуват предсмъртната му изповед „Животът и смъртта на Емил Ажар“, написана на 21 март 1979 г. Той пише: „Всичко може да се обясни с депресия. Но в моя случай, трябва да се има предвид, че тя продължава, откакто съм възрастен човек, и именно тя ми помогна да стана известен писател“ и „Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!…“
Предлагаме ви няколко цитата от произведения на този „голям гальовник”:
“Да обичаш е приключение без карта и компас, където можеш да се изгубиш единствено от предпазливост.”
“Днес човек вече няма нужда от причини да живее, всички живеят ей така, за едното нищо.”
“Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.”
“И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното.”
“Единственото изкушение, което никой никога не е успял да победи, е надеждата.”
“Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм оттам.”
“Те казваха: Ти си полудял заради Онази, която обичаш. Аз аз казах: Само лудите познават вкуса на живота.”
“- Нищо не разбирам от любов.
– То е защото самата любов разбира всичко, има отговор на всичко, разрешава всичко и просто трябва да я оставиш да действа.”
“Мисля, че животът трябва да се живее в най-ранна възраст, защото после се обезценяваш и никой нищо не ти дава даром.”
“За мен хероинът е долна работа. Момчетата, дето си го праскат, се пристрастяват към щастието, и тогава прошка няма, защото то, щастието, е известно най-вече със своята липса… Не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане.”
AFISH.BG
