Интересите му са в областта на история и критика на българската литература, поетика на романа, общо и сравнително литературознание, славянски литератури, теория и критика на превода. Познава, изследва и популяризира класическата и модерна философска и литературна мисъл. Занимава се и с оперативна критика. Пише и поезия, проза, фрагменти, афоризми, есета, пиеси. Преводач. Автор на антологии.
Неговата „История на българската литература” е едновременно и философия на българската литература, но също и философия на българската история. За нея проф. Тончо Жечев казва, е “най-доброто от всички досегашни истории на литературата ни”.
“Неговото присъствие в литературния ни живот е забележително – като продуктивност, ерудиция и задълбоченост. Достатъчно е да се прочетат двете му основни съчинения, посветени на историята на българската литература, за да се убедим в мащаба на замисъла и в професионализма при реализацията му. В тях си дават среща умението да се четат аналитично художествените творби, да се откриват в тях нови, неочаквани ракурси и способността за концептуално осмисляне на историческата динамика“, пише за него проф.Валери Стефанов.
Проф. Светлозар Игов е завършил славянска филология в СУ “Св. Кл. Охридски. Специализира славянски литертури в Белград и Загреб. Преподавател е в СУ “Св. Кл. Охридски” и в ПУ “П. Хилендарски”. Работи в Института по изкуствознание и в Института по литература при БАН. Защитава докторска дисертация на тема “Иво Андрич – творческо развитие и художествена структура”.
Предлагаме ви есето Любовта от сборника Ранният край на лятото
ЛЮБОВТА
Снегът току-що е спрял да вали. Чистата и дълбока снежна покривка блести с милиони електрически отражения — под лампите улицата е едно дълго сияние. Някъде в дъното на това сияние — два неясни силуета на мъж и жена. Не ги виждах добре, пък и не ги гледах — може би се целуваха, може би говореха. Обърнах им внимание едва когато една неочаквано развила се между тях сцена смути нощната тишина и привлече взора ми. Първо бе внезапният рязък вик на момичето — елементарен рефлекс, писък на болка и недоумение, на страх и горчивина. Двете тела мълниеносно се отблъскват — след писъка момичето се свива, настръхнало от болка и обида, а момчето с бързи крачки се отдалечава, ругаейки с немного ясни слова.
Момичето остава така свито и когато приближих, видях, че плачеше — утихналият писък се изливаше в облекчителни сълзи на женско ридание. Почти отминавах — съвсем близо до нея, когато от тялото й се откъсна някакъв по-силен стон — след първото облекчително ридание в гърлото вече напираха сълзите на един нов гняв — трогателен в безпомощността си, която скоро сама ще почувства. Не зная, може би съжаление ме накара да спра и се обърна към момичето — навярно е нужна помощ, може би всичко това не е било обикновен любовен разрив, а нещо по-лошо… Промълвих някакви неясни слова, съвсем деликатно — готовност за помощ, ако тя е нужна. Момичето като че не ме чуваше, нито ме виждаше — то продължаваше да ридае, сгушено в себе си. После погледна към мен невиждащо, а след това в погледа му блесна учудване, страх, презрение, отчаяние и те сякаш изсушиха сълзите — видях светлите му очи, обградени от смътното сияние на изсъхнали сълзи. В този момент то трепна, край мен светкавично премина висока, сянка и двете тела — на момичето и на момчето (беше се върнал той!) — стремително се сляха в прегръдката на опрощение и внезапна нова любов, на нова нежност, на отчаяно враждебно и щастливо в същото време презрение към света. То се сгуши в него и изведнъж стана по-малко, зарида отново, но с щастливи поройни сълзи на радост и облекчение, на отново дошлото щастие. Той го обгърна настръхал и груб в своята нова нежност и поглеждайки ме, враждебно изруга…
Продължих пътя си, оставяйки ги в нощта на пустата улица, обградени от сиянието на снега…
Любовта — от вълненията на собственото сърце и така както я срещаме по лицата на другите, от многото срещи и раздели в този огромен свят, от докосванията и отдалечаванията, такава каквато ни е дадено да я познаем…
От първите трепети на още целомъдрените сърца до сивия здрач на утринните стаи, край крехките трупове на удушени в пепелниците цигари, от болката на предчувствието до тъпата болка на края. Любовта — наивната и зрялата, невинната и болезнената, от късата като мълния любов, която не трае никога повече от един поглед, до любовта-живот, която е изживяла всичко — от нежната зеленина на крехкото стръкче до уморено превитото под тежестта на плодовете си дърво, чиито клони се чупят от щедрост… Всички пътища на сърцето — вечно отворено за нови болки и за ново щастие, това малко човешко сърце… Любовта с всичките й сърдечни авантюри, с всичките житейски ритуали, които я предхождат и съпътстват, с всичките й декори — появяването във вечерната улица, смехът, наситил панаирните въртележки, пейките в тъмните алеи, свещите и будоарно-призрачните стаи, светлите летни ливади, огньовете в далечните зимни хижи, прозорците на нощните влакове, подозрителните шумове на провинциалните хотели, реките и хълмовете, мръсните полунощни ресторанти и новостроящи се сгради с дъх на вар и с ласките на невнимателни тухли. От любовта, която още нищо не познава, до любовта, която е надживяла всичко — и себе си, и дори копнежа по нова любов…
Така продължих пътя си в нощта, но нещо ме накара да се обърна и никакво чувство не можеше да ме спре. Тихо, като крадец, сякаш уплашен да не строша някакви невидими въздушни кристали в тази ясна зимна нощ, се обърнах. И ги видях…
А те вече не ме виждаха — унесени в своята прегръдка…
И може би шепнеха неразбираемите думи на нова нежност, под която дебне и нова тревога, ново отдалечаване…
И ново щастие, малко човешко щастие в огромната хладна нощ.
Светлозар Игов
AFISH.BG
