Димитър Талев е роден в град Прилеп, Македония, на 1 септември 1898 година. Расте в семейството на майстор железар и ковач. Негов брат е революционерът от ВМОРО Георги Талев. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование: учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Изучава и завършва българска филология в Софийския университет през 1925-а.
Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството.
През 1927 г. е привлечен като коректор във в. „Македония“. През 1929-а поема поста редактор, а на следващата година става главен редактор. Димитър Талев става сътрудник към вестник „Зора” – най-авторитетният вестник по това време, вестникът на интелигенцията.
Обявен е за националист и е изключен от Съюза на българските писатели.
През октомври 1944 г. е арестуван без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор, а после е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол. През октомври 1947 г. Талев отново е арестуван .
Здравословното състояние на писателя се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (1948). Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле, без никаква мазнина и подправки. Щял е да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците.
След 1948 г. семейството му е изселено от София в Луковит.
Бюст-паметник на Димитър Талев в Кюстендил
В края на 50-те и началото на 60-те години Талев е реабилитиран напълно. Посвещава се на свободна писателска практика. Преодоляно е и враждебното отношение от страна на властта. Отличен е със званията „Заслужил деятел на културата”, „Народен деятел на културата”, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е дори за народен представител в V-то (31-то) Народно събрание през 1966 г. Умира на 20 октомври 1966 г. в София.
Отдаваме почит към паметта на големия писател с избрани негови цитати:
“Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.”
“Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”
“Човек не бива и не може да живее само за себе си.”
“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”
“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”
“Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”
“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”
“Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…”
„Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.”
„Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.”
„Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…”
„Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…”
„Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”
„Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава… Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.”
“Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.”
“Всяко царство, което се разделя, запустява”.
“Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?”
“Предателството е като зараза. Минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя.”
“Страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло.”
“Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби.”
AFISH.BG
