Публикувал първите си творби на двадесет и четири годишна възраст, десетилетие по-късно Шницлер е вече световноизвестен писател. Сам усвоил художествената вселена на Флобер, на Мопасан и на Анатол Франс, Шницлер упражнява значително влияние върху съвременната си френска, руска и американска литература. След смъртта му обаче, след почти седемдесетгодишен, изпълнен с признание и слава живот, той бива сякаш забравен. Причината е в настъпващата „кафява чума“ на националсоциализма не само в Германия, но и в Австрия.
Артур Шницлер
Само две години подир смъртта на Шницлер неговите книги се изгарят публично на площада пред Берлинската опера заедно с творбите на Бертолт Брехт, Хайнрих Ман и Лион Фойхтвангер.
Интересът към творчеството на Шницлер никога не е преставал, напротив, съвременниците се обръщат все по-често към него. Драмите му се играят, новелите и романите му се преиздават, читателската му аудитория е многобройна.
С актрисата Елизабет Бергнер
Много точно немецът Хайнрих Ман казва за своя австрийски събрат по перо: „Шницлер – това е ликуване, сдържано, нежно и съчувствено съпреживяване на нашите земни радости, на красотата на мимолетните ни дни, на нашето щастие…“ А Герхарт Хауптман добавя: „Усетът за Шницлер означава, че притежаваш култура, а да се чувстваш привлечен от Шницлер означава, че дириш културата.
AFISH.BG ви представя накратко Артур Шницлер чрез един негов кратък, но важащ с пълна сила и за днес, текст.
История на един гений
“И така дойдох на този свят”, каза пеперудата, прелитайки над кафявите клони насам-натам и наблюдавайки местността. Меко мартенско слънце се издигаше над парка, там върху склоновете имаше малко сняг и влажно блестяща селска улица извеждаше до долината. Между две решетъчни пръчки тя излетя на свобода: “Това значи е вселената”, мислеше пеперудата, всичко й се струваше забележително и тя се приготви за път. Малко й беше студено, но защото тя летеше колкото е възможно по-бързо и слънцето се изкачваше все по-високо, й стана постепенно по-топло.
Отначало тя не забеляза нито едно живо същество. По-късно към нея дойдоха две малки момичета, които бяха много учудени като я забелязаха и запляскаха с ръце.
“Ех”, мислеше пеперудата, “посрещат ме с аплодисменти, явно не изглеждам зле”. После тя срещна конници, зидари, коминочистачи, едно стадо овце, ученици, безделници, кучета, бавачки, офицери, млади дами, а над нея във въздуха кръжаха всякакви птици.
“Това, че нямам много себеподобни”, мислеше пеперудата, “това го предвиждах, но че нито един не е от моя вид, това надхвърля моите очаквания”.
Тя продължи да лети, малко се умори, получи апетит и се спусна на земята, но никъде не намери храна.
“Колко е вярно”, мислеше тя, “че жребият на гения е да страда от студ и лишения”. “Само търпение, аз ще се преборя”. В това време слънцето се изкачваше все по-високо, на пеперудата й стана по-топло и тя с нови сили продължи да лети. Сега градът се издигна пред нея, тя летеше през портата на града, над площади и улици, където се разхождаха много хора, и всички, които я забелязваха бяха изненадани, закачливо се усмихваха един на друг и казваха: “Ето че идва пролетта”. Пеперудата седна върху шапката на едно младо момиче, където бе закачена една копринена роза, но копринените влакна въобще не й харесаха. “Нека с това се забавляват други”, помисли си тя, “аз ще погладувам, докато намеря хапка, достойна за моето небце”.
Тя се издигна от една чашка на цвете и прелетя през един отворен прозорец в една стая, където седяха на масата баща, майка и три деца. Децата скочиха, когато пеперудата пърхаше над тенджерата със супа, голямото момче я подгони и я хвана за крилцата. “Значи трябва за себе си да разбера”, каза пеперудата не без горчивина и гордост”, че един гений е изложен на преследвания”. Този факт й беше толкова познат като всички други, защото след като е гений, тя бе предварително опознала света.
Тогава бащата удари момчето по ръката и тя излетя по най-бързия начин на свобода не без намерение при първата възможност да възнагради царски своя спасител. През портата на града тя прехвърчаше отново над селската улица. “Достатъчно бе за днес”, мислеше тя. “Моята младост бе толкова богата на събития, че трябва да мисля за това да диктувам своите мемоари”.
Съвсем в далечината махаха дърветата на родната градина. Все по-чест бе стремежът на пеперудата за едно топло място и прашец на цветовете. Тогава тя забеляза нещо, което хвърчеше към нея и между другото изглеждаше досущ като нея. За момент тя се стъписа, после се опомни и каза: “За една такава свръхстранна среща друг не би се замислил. За мен това е повод към прозрението, че в едно определено възбудено състояние от глад и студ всеки би могъл да види във въздуха огледалния си образ”.
Едно момче притича и хвана пеперудата в ръка. Пеперудата се смееше и мислеше, “Колко глупави са хората. Сега тай мисли, че ме има, но той хвана само моето огледално отражение”.
Мержелееше й се пред очите и тя ставаше по-уморена. И като не можа да продължи, тя легна на ръба на пътя, за да поспи. Студът, вечерта идваха. Пеперудата заспа. Нощта се спусна над нея, студът я зави. При първия слънчев лъч тя още веднъж се събуди. И тогава видя над родната градина да пърхат пеперуди – една, две, три, все повече и повече всякакви такива, които изглеждаха като нея и прелитаха над нея, като че ли не я забелязваха. Уморена, пеперудата гледаше към тях и потъна в дълбок размисъл. “Аз съм твърде голяма”, помисли най-накрая тя, “за да призная своята заблуда”. “Добре де, във вселената има и други същества, които ми приличат, поне външно”.
На поляната цъфтяха цветя, пеперудите си почиваха върху чашките, хранеха се с чудесна храна и продължаваха да пърхат. Старата пеперуда остана да лежи на земята. Чувстваше се как се изкачва в нея едно огорчение. “На вас ви е добре”, мислеше тя, “вече не е изкуство да летиш до града, защото аз търсех пътя заради вас и моят дъх ви привлече на улицата, като мен”. Тогава над нея завя вятър и нейните бедни крила нежно се раздвижиха насам-натам. “О, започвам да си отпочивам”, мислеше зарадвана тя. “Почакайте, утре ще летя така над вас, както вие летяхте над мене”.
Тогава видя нещо огромно, тъмно все повече да се приближава. “Какво е това?”, помисли си стресната. “О, досещам се. Така се сбъдва моят жребий. Приближава се една ужасна съдба, за да ме смаже”. И докато колелото на камиона с бира мина над нея, тя мислеше с последен трепет на своята умираща душа: “Къде ли ще ми издигнат паметник?”
© Превод от немски: Ирина Велева
AFISH.BG
