*
Когато вечер вляза тихо в стаята
и с поглед черен срещне ме прозорецът,
а книгите, по пода натъркаляни,
ме спъват, сякаш че се с мене борят,
безсилно се отпускам на кревата,
очите си под болни клепки скривам,
за да не срещна в мрака самотата,
която се е там зловещо свила.
Навън мъглата – тежка като мъка –
тече; безсилно гаснат жълти лампи
и тегнат ми тъгата и разлъката
с опасно напрежение в сто ампери.
Далеч остават винените пари,
лицата на приятелите, думите;
от тежката действителност попарени,
изглеждат всички мисли неразумни.
Леглото като гроб е неприветно,
прозорецът от мъка зее потен.
Страхувам се и лампата да светна,
за да не видя колко съм самотен.
© Богомил Райнов, „Любовен календар”
AFISH.BG
