Емили Дикинсън е странна и чудата, всеобхватна и необозрима, затворена и дълбока, проницателна и проникваща. Приживе издава само 8 стихотворения и то под псевдоним. Тя идва на белия свят на 10 декември през 1830 година в Амхърст, Масачузетс. Израства жива и общителна девойка, леко рижава, с очи (по нейни думи) като „вишновката в чашата на госта”, шеговита, закачлива и дори екзалтирана. Добре образована, завършила във фамилния колеж в родния си град, на 18 години, Емили има своя Бог и отхвърля категорично каноните на пуританската църква. Майката, затворена и сдържана жена, се занимава предимно с градинарство и домакинството. Бащата, пуритан-калвинист, виден адвокат и даже сенатор за две години, е твърде зает с обществени дела. Емили общува най-вече с брат си Остин и сестра си Лавиния, дружелюбна е към децата, особено съседските, както и към някои приятели на баща си.
Около 1860 година тя се самоизолира, води затворен живот, носи само бяло облекло и в последните 15-20 години почти не напуска дома си, превръщайки се в легендарната за Амхърст отшелница, монахиня в бяло. Точно тогава обаче – годините на Гражданската война, е и най-продуктивният й период. В усамотяването си създава повече от 700 стихотворения.
Никога не се омъжва, въпреки че нейните изследователи сочат три адресата на нейната любовна лирика – свещеника Чарлз Уъдсуърт, редактора на вестник „Спрингфилд Републикън” Самуел Боулс и най-вече съдията Оутис Лорд, блестящо образован политически приятел на баща й.
Любовта, природата и смъртта са основни теми в поезията на Емили. Стиховете й са толкова наситени и силни, че й приписват нещастна любов. Което не е далеч от истината. Свещеникът Уъдсуърт заминава със семейството си в Калифорния, а съдията Лорд, бидейки вече вдовец и свободен, дори с намерение за женитба, умира две години след бащата на Емили.
Представяме ви пет стихотворения от Емили Дикинсън:
В цъфтежа е целта. Когато
със своя разум слаб и смътен
цветенце някое съгледаш
и бегло го разгледаш пътем –
ти ролята не подозираш
на тази мъничка подробност
в това сияйно сложно дело –
на пеперудата подобно.
Да израстеш полека, да напъпиш
навреме и да не измръзнеш –
със червея и зноя да се бориш –
от вятъра да се изплъзнеш –
да не измамиш мъдрата природа,
като се трудиш неуморно:
да бъдеш цвете е дълбока
отговорност.
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!
***
Плачът е нещо незначително –
въздишката е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.
***
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.
***
Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото й
император е коленичил.
Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като с плочи.
Превод на стиховете: Цветан Стоянов; Източник: svobodenpisatel.org
AFISH.BG
