Днес можеше да празнува 85-тата си годишнина. По световните стандарти не е юбилей, но той така и не доживя юбилейни чествания.
Роден на 16 март 1932 г., си тръгна внезапно едва навършил 42. И не искам да се впускам в гадаене какво би направил, ако му бе отпуснат по-дълъг срок. Това е винаги опасно и никога вярно.
Без да правя паралели между личностите, колко често е задаван въпросът какво би станало с Ботев, ако не беше застрелян на Вола, или какво щеше да напише Петя Дубарова, ако не бе избрала прегръдката на смъртта.
Струва ми се, че по тази логика всички са с нагласата да се тюхкат какви велики произведения сме загубили или какви съдбоносни разочарования сме пропуснали. Еретичното ми мнение по ранните трагични загуби на люде, дето са сътворили стъпала в историята и изкуството ни, които са прокарали свои пътеки, които са покорили свои върхове, е, че просто трябвало е да останат там. Божи промисъл, решение на Съдбата, която понякога влиза без да чука, но никога не бърка вратата, наказание за простосмъртните съвременници на таланта – както искате го наречете.
Методи Андонов е връх, който тепърва ще се опитват да покоряват идните поколения режисьори.
И театрални, и кино. От хората, дето са белязани с целувката на Господ още при раждането. Той специално, е известил света с първия си вик в бедна селска къщичка, минал е след това през Френския колеж в София, защото точно това е искал и родителите му са направили възможно да осъществи желанието си. Случил е на родители, които винаги са го подкрепяли. В скоби, това е важно, а твърде често пренебрегвано или криворазбрано на наша почва. Завършва театрална режисура и Съдбата го отвежда по задължителното разпределение в Бургаския театър „Адриана Будевска”. Този „провинциален театър” всъщност се превръща в средище на голямата сцена, големите актьори и големите режисьори с техните новаторски решения. Една великолепна четворка работи в него – Методи Андонов, Леон Даниел, Юлия Огнянова и Вили Цанков. Режисьорите, които трасираха пътищата на новия български театър. Съвсем естествено след това, Андонов акостира в софийската Сатира. И прави зашеметяващи спектакли – „Чичовци” по Вазов, „Михал Мишкоед” на Сава Доброплодни, „Предложение. Сватба. Юбилей.” на А. П. Чехов, „Смъртта на Тарелкин” от Сухово-Кобилин, „Ревизор” на Гогол.
Меглена Караламбова заедно с Методи Андонов
Смътно си спомням единствено „Суматоха” на Йордан Радичков, бях дете, когато са ме завели на този спектакъл, и тогава, естествено, нито съм разбрала гения на автор, постановчик и актьорски състав, нито съм могла да ги оценя. Смеех се, когато салона се заливаше от смях и в главата ми остана само Гоца на Константин Коцев със станалия емблематичен монолог „Мамка му и прасе”.
В скоби, понякога съжалявам, че съм се родила прекалено късно. Но понякога благодаря за това, защото съм останала встрани от грандиозния и позорен за гилдията скандал с фактическото изгонване на Методи Андонов от Сатирата. Определят го като перфектно хорово изпълнение на Арията на завистта.
Актьорите, които той на практика е създал, обвиняват режисьора си в авторитарност и кариеризъм.
Единствен Парцалев го защитава.
Мариана Аламанчева и Георги Парцалев в “Хамлет от Долно Туткаво”
Останалите по-късно се оправдават, че имало спуснато „от горе” решение. Не зная, казах, че годините са ми били малки, та да разбирам както политическите интриги, така и персонално хорските. За мен това в случая се явява като олицетворение на народното умотворение „Всяко зло за добро”. Защото ми се чини, пак без да затъвам в дебрите на „какво би станало, ако”, че театърът щеше да спечели, но киното щеше непоправимо да загуби.
„Бялата стая” гледах около седем-осем пъти.
Апостол Карамитев, Елена Райнова и Методи Андонов по време на снимките на “Бялата стая”
Когато пуснаха филма. И всеки път по телевизията. Градинката срещу Университета ми стана любима като символ на срещите, разминаванията и разделите. „Козият рог” беше удар. В слънчевия сплит. Изкарващ въздуха и оставящ те безсилен да обемеш наведнъж всичкото това на екрана. Всичкото това, което съдържаше дузина изречения и милион възприятия, концентрирани така сгъстено, че излизането от киносалона беше равносилно на кесонна болест. 10 пъти, 15 пъти – възприятието само се засилваше, защото аз гледам детайлите, това което се пропуска при първо гледане, защото ловиш филма на един дъх.
Не вярвам да има човек, който не го е преживял този филм.
Катя Паскалева в ролята на Мария в “Козият рог”
Това е вярната дума за него – преживяване, съпреживяване. Не като филмов критик говоря, като зрител, който е съвършен и всеяден киноман, но си позволявам претенцията, че поразбирвам от Седмото изкуство. За небивалия успех на „Козият рог” знаете. За легендата как почти всички, участвали в заснемането му, си отиват преждевременно – свидетели сте.
И пръв си тръгва Режисьорът.
Методи Андонов (той направи след шедьовъра си още един филм по шпионските романи на Богомил Райнов – „Голямата скука”, след „Бялата стая” засне неговия „Няма нищо по-хубаво от лошото време”) си отиде месец, след като навърши 42. Както става при големите, тези които живеят по-бързо от нормалното часово време, които от бъдещето се обръщат към нашето настояще и ни даряват с творчеството си, земното му сърце не издържа. Неземният му дух обаче продължава да витае над българското кино.
Методи Андонов заби своя „Кози рог” толкова високо, че е трудно да се достигне.
Но всъщност остави на тези след него ясен репер за посоката и надежден клин, за който могат да закачат въжето, по което се катерят Големите върхове. Дано има смели и достойни по трасето.
Връх „Методи Андонов” засега си остава непокорен.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
