AFISH.BG ви предлага откъс от полуавтобиографичния роман „Стъкленият похлупак” и стихотворението „Лейди Лазар”, написано преди третия й, за съжаление успешен опит за самоубийство
„Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа. От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа.
Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.“
© Силвия Плат, „Стъкленият похлупак”
© Превод от английски: Людмила Колечкова
Със съпруга си, поета Тед Хюз
ЛЕЙДИ ЛАЗАР
Направих го отново.
Щом минат десет години и готово –
успявам. –
Едно ходещо чудо, кожата ми –
ярка като нацистки абажур,
десният ми крак –
преспапие,
лицето – ми безличен, фин
еврейски лен.
Обели салфетката
о, мой враг.
Ужасявам ли? –
Носът, очите, всички зъби?
Киселият дъх
ще изчезнат за ден.
Скоро, скоро плътта,
която гробът погълна, ще бъде
у дома на мен,
а аз една усмихваща се жена.
Само на трийсет.
И като котките имам девет пъти да умирам.
Този е НОМЕР ТРИ.
Какъв боклук,
за да унищожи всяко десетилетие.
Колко много влакънца.
Тълпата, хрупаща фъстъци
се блъска вътре, за да види
как ме оголват от глава до пети –
големият стриптийз.
Господа, дами,
това са ръцете ми,
коленете ми,
може да бъда кожа и кости,
но така или иначе съм същата, същата тази жена.
За пръв път се случи, когато бях на десет.
Беше нещастен случай.
Втория път възнамерявах
въобще да не се върна и така да приключа.
Люлях се затворена
като мидена черупка.
Трябваше някак да ме отключат
и да събират червеите от мен като лепкави перли.
Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.
Владея го, така че да не изпитате блаженство.
Владея го, така че то да е реално.
Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.
Достатъчно лесно е да го направя в килия.
Достатъчно лесно е да го направя и да застина.
Това е театралното
завръщане посред бял ден
на същото място, към същото щастие и същия
радостен възглас:
„Чудо!“
Това ме разкъсва.
има цена,
за да гледате моите белези, има цена,
за да чуете сърцето ми –
то наистина бие.
И има цена, доста висока цена,
за някоя дума или докосване,
или някоя капчица кръв,
или кичур от косата ми и къс от моите дрехи.
Така че, Хер Доктор.
Така че, Хер Враг,
аз съм вашата творба,
аз съм вашата скъпоценност,
непорочното златно създание,
което се разтваря в крясък.
Обръщам се и в огън се превръщам.
не мислете, че подценявам загриженото ви отвръщане.
Пепел, пепел –
ровиш и разбъркваш.
Плът, кости, няма нищо вече –
парче сапун,
венчален пръстен,
златна пломба.
Хер Бог, Хер Луцифер,
бдете
бдете.
От пепелта
се вдигам с коси червени и развети
и както въздуха поглъщам ги мъжете.
© Силвия Плат
© Превод от английски: Петя Глеридис
AFISH.BG
