В България си е чиста обида, ако не те приемат за VIP. Евтината популярност от страниците на жълтите вестници и от безсъдържателните телевизионни предавания у нас е сигурен начин да си „много важен“. Записваш една глупава песен, заснемаш евтин клип и вече делиш сцената с Бионсе. Няколко вертикални реда без препинателни знаци те превръщат в поет и (срещу заплащане) издаваш книга – така хем издателството доволно, хем споделят метафоричните ти напъни из социалните мрежи. Има и трети вариант – „важността“ да се определя от това, че ти се мислиш за важен. Повтаряш го няколко пъти пред определени хора и хоп, готово! Вече си VIP и нищо не е в състояние да свали физиономията ти от екрана на телевизора.
Влудяват ни постепенно, но сигурно.
Нямам нищо против предаването на „Големия брат“. Напротив, това е един доказано добър социален експеримент, който обаче в България върти на шиш публиката, а не участниците в играта. Невъзпитани играчи, които не стават от място, за да поздравят; самонадеяност, с която сами определят качествата си на такъв или онакъв и безпардонни обяснения на обстоятелствата, които според тях непременно ги правят „много важна персона“…
На зрителите няма да им е скучно. Обичаме сеира от древни времена, когато сме ръкопляскали на тигрите, разкъсващи телата на робите по арените на римските театри. Днес от телевизионния ефир ни докарват до самоубийство, от което ни спасява единствено аргументът, че някои неща миинават за забавни, а „играчите“ заслужено и по презумпция са „смешни“ хора.
Да си VIP е нещо повече от това, да молиш да те пуснат в модерен нощен столичен клуб без да си платиш входа. Да си VIP означава да защитаваш каузи, които правят онеправданите щастливи, да бъдеш пример за подражание. Да си VIP изисква усилия и труд, каквито повечето от нас, обикновените зрители, не сме способни да дадем от себе си, защото всяко усърдие изисква време и лишения от рутинните радости на живота, достъпни на маса.
У нас това е си е чист ВИК от страна на Големия брат, който знае всичко за нас, затова и ни го поднася на тепсия. Шоуто правим ние, зрителите. Той потрива доволно ръце и се смее до захлас, защото номерът му минава и защото има още накъде да си играе с нас.
VIP на едно отчаяние, от което (дълбоко в себе си) всеки би искал да е част. И в това е трагедията.
Добромир Банев
източник: big5.bg
AFISH.BG
