Изучава германистика, но след като през 1933 г. в Германия на власт идва Хитлер, Фриш се изпълва с неудовлетворение към хуманитарните дисциплини, прекъсва следването си и става журналист на свободна практика. Пътува из Европа, увлича се по старините на Елада, посещава Турция.
Открил в себе си писателския талант, публикува първия си роман „Юрг Райнхарт“. Но това определено не му носи очакваното удовлетворение и следствие на промяна в мирогледа си, решава да скъса с литературата и да се отдаде на „положителна“ професия. Такава за него съвсем естествено се явява архитектурата.
Баща му е архитект-строител и Фриш започва да следва архитектура в Швейцарския политехнически институт, продължавайки семейната традиция, като след дипломирането си дълго време работи като квалифициран архитект.
Междувременно за романа си получава авторитетната литературна награда „Конрад Фердинанд Майер“ на град Цюрих. И въпреки решението си да изостави литературата, продължава да пише и публикува следващия си роман „Мъчни хора“.
След войната успех бележи драматургията му, особено пиесата, постигнала световен успех, „Дон Кихот или геометрия на любовта”.
Като романист той достига световната слава с романите си „Хомо Фабер”, „Щилер” и „Човекът се появява през холоцена”. В творчеството си писателят разглежда отчуждението на съвременния човек от света, от себеподобните и от самия себе си, загубата на индивидуалната самоличност и нравствени устои, като излага възгледите си на хуманист и моралист.
Много читатели смятат, че Макс Фриш не е от лесните и увлекателни автори, но за сметка на това той ни дава един неразвлекателен, но архитектурно точен в детайлите поглед към окръжаващия ни свят и към човека като негов елемент, без който композицията ще рухне.
Предлагаме ви няколко цитата, взети от излезлите на български език романи.
„Често си мисля какво би било, ако започнехме живота си отново, и то съзнателно? Ако единият живот, който вече е изживян, би бил, както се казва, чернова, а другият – белова! Тогава всеки от нас, мисля си, би се помъчил преди всичко да не повтаря сам себе си…”
„Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме.”
„В действителност войната не е нужна на никого, но мнозина се нуждаят от ненавист.”
„Има различни начини да се убие човек, или поне ду¬шата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! По¬кажете ми човека, който не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкаже за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!”
„Знам, че не съм безследно изчезналият Щилер. А и никога не съм бил. Кълна се в това, макар и да не знам кой съм в същност.”
„Къде започва лъжата? Там, където започваме да си даваме вид, че нямаме тайни. Да бъдеш честен означава да бъдеш самотен.”
Тъкмо разочароващите истории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.”
„Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!”
„Аз не съм техният Щилер! Какво искат от мен! Аз съм един нещастен, нищожен, незначителен човек, който няма минало, въобще няма никакъв живот. Защо да ги лъжа? Нека ми оставят моята пустота, моята нищожност, моята действителност, защото бягството е невъзможно, а онова, което ми предлагат, е бягство – не свобода, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира?”
„Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.”
„Когато ви се стори, че вече познавате другия, това всеки път означава край на любовта.”
AFISH.BG