ЕДНО НАЛИЦЕ, ДВЕ НАОПАКИ
Орисия ли, карма ли – февруарският мраз
в този ден бил раздиран от рев на момчета.
В три следобед обаче съм се пръкнала аз –
барабар Петкова с мъжете.
Фусти, панделки, бастички за фасон –
не си падах по тях. Аз с момчетата
ритах топка, подстригвах се „а ла гарсон” –
барабар Петкова с мъжете.
Мъжка работа, казваха, е да гониш Парнас,
то не е като манджи и плетки…
Аз обаче с летящ старт пришпорих Пегас –
барабар Петкова с мъжете.
И така си го яздя – не жадна за власт,
зажадняла за ей такъв час в кафенето:
Дончо, Майката, Витята, Васко и аз –
барабар Петкова с мъжете.
За последния свой ден не мисля със страх –
знам си мястото на небето:
Бог Отец, Бог Синът Му, Свети Дух и до тях
барабар Петкова с мъжете.
Тъй рече Виктор, драги Федерико*
“Ах, колко мъка, колко труд ми струва да те обичам, както те обичам…”
…Една жена обувките събува и после бавно роклята съблича.
Една жена косите си разпуска, отпуска се в утробата на ваната.
Не мисли за пари и за изкуство, за печката, за ин-ове и ян-ове.
Умората се вие към тавана и предпазливо в пяната се гмурва.
Жената се изправя много бавно – да не разплиска пулса си и кръвното,
да не размести чувствата и чакрите, да не одраска разума и кожата си.
Ключалката на делника прищраква, отключвайки пространства и възможности…
…Мъжът не е човек на име Уве и затова въздъхва с бавни срички:
“Ах, колко мъка, колко труд ми струва да те обичам, както те обичам…”
* Федерико Гарсия Лорка, от чието стихотворение е въздъхнатият цитат
ОДА II
Слава Богу, че имам приятели!
И дай, Боже, да са ми живи!
Над главата ми, щедро препатила,
те единствени бдят търпеливо.
Те – баща, и те – майка, когато
безроднинна, бездомна и ничия,
на съдбата си по стъпалата
се задържам на голо “обичам”.
Те – сестра, и те – брат, във случаите,
във които сама-саменичка
ближа своите рани по кучешки,
уморена да шепна “обичам”.
Те – нещастната моя фамилия –
най-щастливо семейство от всички.
През света равнодушен крещя: “Мои мили,
хайде, сричайте с мен: о-би-чам!”
Ах, по дявола всичко препатено
и по ангела – всичко щастливо!
Слава Богу, че имам приятели.
И – дай, Боже – да съм им жива!
© Маргарита Петкова, „Ненаписани стихотворения”, 1990
AFISH.BG
