Казуо Ишигуро получава наградата за романите си, които “с голяма емоционална сила разкрива бездната под нашето илюзорно чувство за връзка със света”, обосновават решението си от Комитета.
Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки, Япония. От 1960 г. живее в Лондон. През 1978 г. завършва английска филология и философия в Университета на Кент.
През 1980 г. защитава докторска дисертация в университета на Източна Англия върху творчеството на Малкълм Бредбъри. Същата година публикува и за първи път.
Живее в Лондон заедно с жена си и дъщеря си.
Автор е на 7 романа, от които на български език са издадени: “Остатъкът от деня”(1989), “Когато бяхме сираци”(2000)., “Никога не ме оставяй”(2005), “Погребаният великан”(2015). Освен тях е автор на сценарии за филми и телевизия, както и на разкази.
През 2008 г. вестник “Таймс” поставя Ишигуро на 32-ро място в класацията имена “50-те най-велики британски писатели от 1945 г. насам”.
AFISH.BG ви предлага откъс от романа „Остатъкът от деня” на Нобеловия лауреат за 2017 г. Казуо Ишигуро
“Отново се взрях навън в дъжда. След малко чух думите на госпожица Кентън зад гърба ми:
– Господин Стивънс, как бих могла да го обясня? И аз самата не съм в състояние да разбера защо правя тези неща. Истината е, че досега съм го напускала три пъти.
Тя замълча за момент, а аз продължих да гледам към нивата отвъд пътя. После каза:
– Господин Стивънс, предполагам, че ме питате дали обичам мъжа си?
– Моля ви се, госпожо Бен, как бих могъл да допусна…
– Чувствам, че ви дължа този отговор, господин Стивънс. Както отбелязахте, може да не се видим още много години. Да, аз наистина обичам своя съпруг. В началото не го обичах. Не го обичах дълго време. Когато, вече толкова отдавна, напуснах Дарлингтън Хол, всъщност не осъзнавах, че си тръгвам завинаги. Навярно съм го възприемала като поредната си хитрост, с която съм искала да ви ядосам. Преживях истински шок, щом се озовах тук и се оказа, че съм омъжена. Бях нещастна, много нещастна. Но годините се нижеха, избухна войната, Катрин израсна и един ден осъзнах, че обичам съпруга си. Когато прекарваш толкова време с един човек, установяваш, че свикваш с него. Той е мил, стабилен и да, господин Стивънс, аз го обикнах. – Госпожица Кентън замълча за миг, преди да продължи: – Това съвсем не означава, разбира се, че на моменти, макар и изключително рядко, човек не си казва: „Каква ужасна грешка направих с живота си.“ И тогава си представяш един по-различен живот, един по-хубав живот. Аз например си представям живота, който бих могла да имам с вас, господин Стивънс. И предполагам, точно тогава започвам да се дразня от разни дреболии и си тръгвам. Но много скоро си давам сметка, че истинското ми място е при моя съпруг. В края на краищата вече е твърде късно да върнем часовника назад. Човек не може все да си мисли какво би могло да бъде. Разбрах, че животът ми не е по-лош от този на повечето хора, а в някои отношения е и по-добър и би трябвало да съм благодарна.
Струва ми се, че не отговорих веднага, защото ми бе нужно известно време да осмисля докрай думите на госпожица Кентън. Освен това, както сигурно ще се съгласите, смисълът им беше такъв, че не можеше да не ме натъжи. И ако трябва да съм честен, в този миг сърцето ми се късаше.”
© Превод от английски: Правда Митева, изд. „Лабиринт”
AFISH.BG
