Хулио Иглесиас е испански певец, който има продадени над 300 милиона албума на 14 езика и е издал над 80 албума. Според компанията Sony Music, той е в първите 10 изпълнители с най-високи продажби за всички времена.
Добива международна известност през 70-те и 80-те години на ХХ век, като изпълнител на романтични балади, неговият успех продължава, след като започва да изпълнява песни в нови музикални стилове.
За себе си Иглесиас разказва:
„Играх в продължение на доста години в отбора на “Реал Мадрид”. Бях едновременно студент, ходех в университета и практикувах професионално футбол. Когато бях на 19 или 20, претърпях ужасна автомобилна катастрофа, вследствие на която бях парализиран почти целият. Спортната ми кариера приключи. Не можех да посещавам и лекциите – почти две години бях прикован на легло. Тогава приятел ми подари китара, за да имам с какво да се занимавам. Въпреки че не можех да движа ръцете си, малко по малко започнах да се уча да свиря. След 6 месеца вече пишех песни. Преди да продължа с образованието си по право в Испания, заминах за Англия, за да уча езика. И там свирех пред другите студенти и някои от тях ми казваха: “Хулио, тази песен никак не е лоша!” Тогава се замислих и реших, че мога да се представя на конкурс. Отидох в звукозаписна компания и им пуснах парчетата си. Казах им, че не съм професионален певец и музикант и не мога сам да се представям. Отвърнаха ми: “Не се тревожи – знаем кой ще ги изпълни”. Той обаче се разболя от хепатит и тогава вече нямаше друг избор, освен да изпея песните си на фестивала в испанския град Бенидорм. Спечелих. Но си помислих, че този ден просто съм имал късмет. Малко по малко започнах да пея, да композирам – и така и до днес. Това е животът – серия от обстоятелства, които се подреждат по определен начин. Никога не съм очаквал, че ще бъда певец. Никога.”
Хулио Иглесиас провежда почти непрекъснато турнета и прави записи, за да гарантира, че неговата музика ще достигне навсякъде по света.
„Изненадва ме успехът изобщо – на всеки човек. Защото успехът e много тънка линия, която не винаги следва логиката. Ако трябва да се изненадвам, то най-напред ще е от самия себе си – споделя звездата преди концерта си в Арена „Армеец” през май 2015 г. – Връщам се в София, където съм бил последно преди 4 години. В Истанбул за първи път пях през 1971-а. Отново ме канят в Китай и в Африка. Всичко това е огромна привилегия. Ако не се изненадвах от тази чест, нямаше да съм нормален. Уязвим съм, защото изпитвам силна благодарност към хората, които ми дават възможността да бъда на сцената толкова години. Аз съм на 71 – това е период, в който музикантът вече се е утвърдил и в повечето случаи се е оттеглил от активния сценичен живот. Напоследък си мисля много за Шарл Азнавур или Франк Синатра, за тази класа артисти, които пеят до края. Надявам се и аз да пея до самия си край.”
AFISH.BG
