Той играе ключови роли в три от десетте най-обичани български филми, създадени през втората половина на ХХ век. И няма да сбъркате, ако след името Павел Поппандов веднага изредите „Оркестър без име”, „Двойникът” и „Равновесие”, които зрителите на БНТ класираха като „най” в анкетата за „100 години българско кино”.
Павел Поппандов (вторият вляво) заедно с Филип Трифонов, Георги Мамалев и Катерина Евро в кадър от филма “Оркестър без име”, реж. Людмил Кирков
Няма да сбъркате, ако после добавите и други свои любими филмови истории, в които актьорът ви е разсмивал или натъжавал – „Васко да Гама от село Рупча”, „Мъжки времена”, „Лавина”, „Вчера”, „Адио, Рио”, “Щурец в ухото”, „Войната на таралежите”, „Търси се съпруг за мама”, „Куче в чекмедже” и др. А ако обичате и театър, със сигурност сте го гледали като Трендафил Акациев в „Трендафил Акациев I и II” от Недялко Йорданов, в „Домашен ресторант” от Иваило Петров, в „Детектор на лъжата” от Василий Сигарев, в „Старчето и стрелата” от Никола Русев, в „Календарни момичета” от Тим Фърст, „Слънчевите момчета” от Нийл Саймън и др. Да не говорим за телевизионното развлечение „Клуб НЛО”, с което Поппандов, Георги Мамалев, Велко Кънев и цялата шумна актьорска компания веселяха българина през най-трудните времена от края на миналия век.
Днес актьорът, станал любимец на няколко поколения зрители у нас, празнува 70-и рожден ден. Павел Поппандов е роден на 18 септември 1946 г. в София. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Боян Дановски във ВИТИЗ и дебютира като Петлето в „Опит за летене” от Йордан Радичков, постановка на Драматичния театър в Перник. Играе и на сцените в Сатиричния театър, театър „Възраждане”, НТ „Иван Вазов” в София, както и в трупи извън столицата.
Поппандов в сцена от спектакъла “Детектор на лъжата”
Повече от 150 общо са ролите му в театъра и киното. Работи с най-добрите български режисьори и си тръгва обиден от Сатирата – трупата, с която са свързани много години от професионалната му кариера. След едно представление през 2013-а Поппандов изненада публиката със следното изявление:
„Уважаеми зрители, тази вечер изиграхме за 85-и път „Детектор на лъжата”. Новото ръководство на театъра в лицето на актьорите Калин Сърменов и Васил Банов прецениха, че моето място не е тук. Че получавам незаслужено заплата… Затова реших да напусна Сатирата. Вие гледахте представлението и сами можете да прецените кой е прав. Трудно ми е да изрека последните думи, но държа да ги чуете. Тръгвам си от този театър не с огорчение, а с облекчение. Мъчно ми е и ме боли само за хората зад сцената, без които не може да се реализира нито един спектакъл. Но аз не ви казвам сбогом, а довиждане.”
Разбира се, Поппандов не спря да играе и да радва своите почитатели, но на други сцени. Честитим му рождения ден и му пожелаваме дълги, спокойни и безоблачни години. И си припомняме част от неговите откровения, изречени през годините пред различни медии:
„Когато говоря, казвам каквото мисля. Отрано съм видял много лица на живота. Почнах работа на 16 – в завод. Работех като таксиджия и учех вечерно. Чак на ръба за кандидатстване – на 25, влязох във ВИТИЗ. Тъй да се каже, не момче, а мъж с жизнен опит. Но характерът си е характер. Не ме бива да превивам гръб, да се слагам, да проявявам лицемерия и пристрастия.”
„Хора като героите в „Оркестър без име” е имало и ще има. Няма да забравя ценния съвет, който ми даде моят учител Боян Дановски – цялата история да е подплатена с житейска истина, зрителят да разпознава себе си в човека на екрана или човека на сцената; тогава ти го печелиш, ставаш му по-мил и по-разбираем. Не е задължително положителното да излиза на преден план, но друго е да разпознаеш себе си, защото човек не е изцяло положителен или отрицателен и затова търси истината за себе си, как изглежда отстрани. Това е важно условие за нашата професия – актьор, иначе се откъсваш от живота и става някак си кухо, фалшиво, пресилено.”
„Алкохолизмът има особено отношение към актьорската професия, защото той е пагубен за нея – целият авторитет, всичко което дълги години си градил, можеш да зачеркнеш за един миг под въздействието на алкохола. Ако човек не съумее да контролира този порив, изгубва себе си, професията, а понякога и приятелите.”
В гримьорната. Снимка: “е-вестник”
„Много хора са имали трудни моменти в живота. Важното е да ги преодолееш доблестно. Повечето герои, които съм играл, са били такива хора – външно груби и недодялани, повечето – неудачници, но с една чистота в себе си. Затова харесвах и Людмил Кирков – той умееше да вижда тая красота под хастара и да я изобразява на екрана. По тая причина му режеха и филмите. „Равновесие” го гледахме цял, без орязан финал, чак след години – на Московския кинофестивал. С покойния Гец щяхме да си глътнем езиците, не можехме да повярваме, чудехме се как е станала тая работа. Филмът взе тогава Сребърен медал.
Ами с „Кратко слънце”? Свалиха го от екран, защото „не отговарял” на тогавашната действителност. Отговаряше и още как. Имаше зловещи извращения в миналото, за съжаление ги има и днес. Но що се отнася до изкуството, мога да кажа със съжаление, че нищо не е както преди. Няма пари, няма филми… Има актьори, но ги няма славните времена на Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Парцалев и Калоянчев… Няма драматурзи като Станислав Стратиев. В изкуството ни се настани чалгата.”
„Телевизионният скеч е особена сфера за изява и действие от страна на актьорите. Без да искам да влизам в ролята на съдник на мои колеги, някои актьори мислят, че е достатъчно да се облекат в женски рокли и да си сложат силиконови подплънки вместо гърди. Смятат, че това е смешно. А то е едно старо демодирано театро, освен това, ако в един такъв скеч ти не казваш нещо съществено и то не е подплатено с драматургия, няма смисъл да го правиш и да занимаваш публиката с него. Това е единствената причина аз да прекратя своето участие в Клуб НЛО, защото започнахме да изневеряваме на този стил.”
„Задавам си въпроса: „Докога, докога ще продължава това? Докога ще загиват невинни хора, малки дечица, които са всъщност жертва на политиците, които са слуги на финансовите интереси?” И се питам дали няма да има един нов трибунал, който, както осъди Милошевич, Караджич и Ратко Младич, да постави на пейката например Джордж Буш-младши, Тони Блеър, Франсоа Оланд, защото тези хора определят световната политика. Тези хора никога няма да загинат от камион на улицата или да бъдат застреляни в кафене. Те са зорко охранявани, но те вземат фатални решения, които имат още по-фатални последици. Най-тъжното е това, че не може да им се потърси отговорност.”
На заглавната снимка: Павел Поппандов в „Слънчевите момчета” от Нийл Саймън.
AFISH.BG
