Юли, 1950
Аз съм карикатурист, (в края на краищата) “работата ми” е да търся смешния, грозния, печалния и глупавия човек (извън мен и у самия мен). Но тъкмо това не мога да върша вече от доста време. Пълна криза – немощ, безсилие и безплодие сковават и мисълта, и чувството, и ръката. Какво е станало у мен и извън мен, какво е станало с човека у мен и извън мен? Явно е, че той не съществува (или аз не го виждам?!). Не. Ако съществуваше, той не би престанал да бъде смешен, глупав и затрогващ! Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си. Той няма своя нос, своя стомах, своето желание, своето действие – няма дори своята хвърлена сянка. Той е стопен в огромната лаборатория на… Той не е личност и не може да понесе никаква отговорност, да носи товара на присмеха, глупостта и огрозяването. Той е само виновен и тази виновност лежи във факта на неговото физическо съществувание. Какво може да се извлече и нарисува от това безсмислено същество, което не можеш да различиш от другото – то не издава ни звук, ни мирис, не буди ни жалост, ни укор. Огромното недоверие към него го е смазало и направило недоверчиво. Изнасилено – то е годно само за насилие. Смешният, грозният, печалният и глупавият човек е възможен само ако съществува достойният, хубавият, радостният и мъдрият – свободният. Разбира се, ако новият свят, какъвто е – щастлив и доволен, аз нямам основание да жаля за него, нито себе си да жаля, че не мога да рисувам, да го изобразявам (при това толкова своеобразно).
Какво пък е положението на фанатиците за разлика от съмняващите се “свободни” хора. Последните не смеят да говорят, а фанатиците не могат и не смеят да мислят, за да не нарушат догмата. И затова те говорят непрекъснато само нея (не за нея!, защото само тя се изрича и не се обсъжда). Но тъй като тя, догмата, е изречена преди тях и съществува без тях и тяхното говорене, все едно, че те мълчат. Те са получили догмата със задължението да не питат за цената. Опасността (една и съща) грози и едните, и другите. Малката разлика между едните и другите е нищо пред общата голяма опасност и като резултат се явява единението (моралното и политическото единство на нацията).
© Илия Бешков, „Черната тетрадка”
AFISH.BG
