Лесно е с мъдрост да оправдаеш правото да бъде одрана кожата на човека, със заплаха от смърт да приеме твоята истина, както сториха в лаврата с отец Лука. Кой бог не е жесток и нали не „с нам“, а „с имени твоему“ колим себеподобните си? Но що би било, ако мъртвите съдеха за делата ни? С какво друго можеше да ме утешиш, велики пастирю? Нали години по-късно утешава злочестия български народ с царството небесно? Ти беше унизен от любовта си към горния Ерусалим, защото всяка любов води мъжа към унижения, понеже подчинява волята му на това, което обича. Като уверяваше търновските граждани, че мощите на твоята небесна годеница, света Петка, на свети Иван Рилски и на другите светци са непобедими и агарянците никога не ще преминат стените на престолната, не беше ли готов да се примириш с падането на града, щом вярваше, че всичко е божа промисъл? Ти беше усвоил способността да блаженствуваш чрез въображението и това блаженство не изключваше и смъртта, която ти наричаше „девица с нежни ръце“. Ти поиска да превърнеш нещастието на своя народ в очистение, слабостта му пред завоевателя в сила и спасение чрез светата троица, на която го предаваше „сега и во веки“. В ония страшни дни, когато разказах на Шеремет бег що за човек си, той се изсмя и рече, че човек не може да види едема, докато не влезе вътре. А ти вярваше, че си влязъл приживе. Но ако беше видял Таворската, както я видях аз, не би ли те превзел духът на отрицанието, съмнението и търсенето? Нямаше ли да се разкайваш, че изрече присъда срещу мене? Нямаше ли да си приличаме, наставниче? И кой кого би съдил тогава? Нима величието изисква отричане от земното, самооблащението за свобода чрез робство пред вишния? Ти наричаше свое отечество рая, „сътворен от живи камъни, чийто художник и създател е бог“, и „с млякото на благочестието“ поеше духа си. Но ако тоя рай е лъжливо блаженство, лъжа беше и ти и аз ще имам право, ако река: „На лъжа се крепи човешкото величие! Лъжа е спасението! На лъжа непобедима е поставена силата човешка!…“
© Емилиян Станев, „Антихрист”
AFISH.BG
