Драго Янчар, роден през 1948 г. в Марибор, е един от най-известните словенски писатели. Следва право, работи най-напред като журналист, впоследствие се отдава на писателството. Заради съпротивата си спрямо социалистическия режим в бивша Югославия прекарва известно време в ареста. Драго Янчар е публикувал много томове с разкази и романи, както и едни от най-добрите словенски пиеси. Автор е и на сборници с есета и полемични текстове.
Въпреки че Янчар не се включва директно в политиката, той демонстрира открито подкрепата си за Словенската демократична партия на изборите през 2000 и 2004 г., което обаче не му пречи да изразява скептицизма си по време на словенската евроинтеграция, както и опасенията си заради всевъзможните последствия от налаганата “политическа коректност” в либералните медии, които нерядко провокират подбуждане на ксенофобия и антикатолицизъм. Знакови по тази тема са есетата му “Египетски казани с месо” (1994) и “Ксенос и ксенофобия” (2000).
Драго Янчар е удостоен с множество награди за творчеството си, сред които са и реномираната словенска награда „Франце Прешерен” (1993), Европейската награда за кратка проза (1994), наградата „Жан Амери” за есеистика (2007) и Prix Européen de Littérature за цялостно творчество (2012).
AFISH.BG подбра десет цитата от словенския автор, който не е непознат за четящата аудитория, но не е и толкова популярен, колкото заслужава:
„Как могат да помогнат благите намерения или прекрасните истории, ако ударите на сърцето рушат стени.”
„Тяхното мълчание е твърде гръмко. Така не мълчат хора дали обект за покорност.”
„Човек го преследва не това, което е направил, а това което не е. Какво може или, в крайна сметка, се е опитал, но не е направил.”
„Човек може да твърди едно, а сърцето му да казва друго.”
„От живота се е родила измислена история, която не променя това, което се е случило.”
„Доброто и злото се борят във всеки човек непрестанно, всяка минута.”
„Всеки от нас носи в себе си вируса на безумието. И самотните хора знаят за това по-добре от другите. Оглеждайки се в огледалото, не можем да рaзберем, откъде сме дошли и къде отиваме.”
„Вероника живееше свободно и затова беше малко нещастна.”
„Тя просто искаше да живее в хармония със себе си, тя искаше да разбере себе си и хората около себе си. А я убиха…”
„Ние стояхме встрани от пътя, но за нас изглеждаше, че ние стоим на ръба на пропастта.”
AFISH.BG
