ЖЕНА
О, тя години лъгана била е!
Тя, преданната! — И подирва друг.
Измяна за изменика съпруг!
Наложница не му е тя, да трае! —
Отбажда шапката си и се мае;
сърцето бие, блъска като чук…
И мисли, в пода вгледана: „Кой знае
какви ли не са идвали и тук…“
И мисли: „Колко ли са други
тоз праг престъпвали… Моми, съпруги
със шеметни, с безпаметни глави…
и може би…“ — Той скочи, доближи се
нетърпелив; тя гневно се изви
и тласна го, и викна му: „Махни се!“
УСМИВКА
Тъй чужди до един! Що ден у Бога —
бездушие на свой! — Но спомням как
усмихвате се — и отново мога
да отлича приятел аз от враг.
И колчем съм престъпвал Ваший праг —
над мене няма власт съдбата строга.
А виждам Ви тъй рядко аз все пак,
и доближавам Ви с такваз тревога!
О, сякаш стига само мисълта,
че Вий сте толкоз близо на света
със таз усмивка чудна на устата!
И тишина изпълва ми душата,
и тъй безкрайно светло е за мен,
че пак ще да ви видя някой ден.
СРЕЩА В ПОЛЕТО
Вървя самотен, тих. Около мен
градини и ливади зеленеят.
Звънци на стадо татък нейде пеят.
Загасва в облаците душний ден.
Аз чакам те. Изглеждат се очи ми.
Сърцето ту замира, ту трепти,
и ангелът хранител в мен шепти
като молитва чудна твойто име
Но ето, идеш! Зърнал те едвам —
и дивна светлина небето рони,
и дишам аз вълшебно благовоне,
и целий свят превръща се на храм.
ЗАЩО?
Защо лазурни небеса помръкват?
Защо тъй рано гасне летний ден?
Защо наокол птичките замлъкват?
Огледвам се очуден аз: край мен
тревата на ливадата жълтее,
Потокът къдрав като че немее
и клюмат блоговонните цветя,
затварят чашки… Днес не дойде тя.
ПИСМО
Не ви обичам, нито Вие мен.
Ни ваший ум, ни моят кули зида,
до Вас не съм разсеян и смутен;
но мога всеки миг да си отида.
Чиято и да бъдете — обида
аз няма да изпитам. И блажен
не ще съм, може, ако някой ден
нозете си разплакана Ви вида.
И пак грижливо пази паметта,
че съм летял със Вас така високо —
осмивайки сам себе си жестоко.
А Вам ли ще е скъпа мисълта,
че никой не прониква по-дълбоко
от мене на душа Ви в пропастта?
© Кирил Христов
AFISH.BG
