Примата на българската попмузика, Голямата Лили, Мадоната, Иконата, Певицата с главно „П” и всичко, което е сега, дойде да живее на бул. „Христо Ботев” 99 в дома на моята приятелка Лея. Доведе я братът на Лейчето – бате Здравко. Бате Здравко беше висок, строен, красив, чаровен и никога не ни се караше, че вдигаме шум. Просто един ден Лейчето се похвали, че си има кака и каката се казва Лили.
Тъй като се събирахме от къща в къща да играем, видяхме я кака Лили – мъничка, слабичка, с много къса коса. Деца сме били, първи клас, втори клас, премали сме го като нещо нормално. Лейчето живееше в къща във вътрешния двор, на втория етаж, после щях да разбера, че цялата къща е била тяхна, но първия етаж съм й го взели и там пък живееше съученика ни Боби. Това с къщите не ми беше много ясно тогава. На другата ни приятелка, Сийчето, къщата до кино „Асен Златаров”, също беше „взета”, а на тях им бяха оставили един от четирите апартамента. Ама тези апартаменти бяха големи – две стаи, хол, кухня, два балкона. Така са ми се виждали, огромни, защото ние живеехме в комуналка – четири семейства в един апартамент, с обща кухня. Къщата на дядо ми е била разрушена при американските бомбардировки и баба и, вдовицата, не е могла да вдигне нова. Та – Софжилфонд, на който аз виках „собжилфонд”, защото даваше собсвеност, така си мислех.
Какво общо има това с Лили Иванова? Ами има. Обяснява от къде и как я познавам. Не като клюка, а като спомен на едно шест-седем годишно дете. У Лейчето играехме на принцеси. Вадехме от гардероба… дрехите на кака й Лили. Имаше една невероятна рокля – бледолилав брилянт (така му викаха на този плат, гладък и лъскав), а върху него черна дантела. Роклята разкроена, с цип на гърба, от двете страни на който бяха зашити две бледолилави широки ивици от прозрачен плат – вероятно газ или нещо друго от сорта. Премятаха се през ръцете като шал. Е, това ако някой каже, че не е рокля за принцеси, ще го питам какво тогава е! Редувахме се коя от нас да я облече, другите бяхме придворни дами, принц (обикновено Стефчето я нарочвахме за мъжката роля, защото беше с по-къса, къдрава коса), измисляхме си сюжети и реплики. По-скоро направо пренасяхме филмите от киното като „Чудото на вълците” например.
Не вярвам кака Лили да не е забелязвала нашите набези върху гардероба й, но никога никой не ни направи забележка. Рядко я срещахме в коридора, пианото обаче от стаята на бате Здравко се чуваше доста често. Знаехме, че двамата репетират. Какво, защо, не беше наша работа. Не знам кога прицеската рокля изчезна заедно с кака Лили. На улицата казваха, че бате Здравко й помогнал да си качи багажа в колата му (единственият личен автомобил в отсечката на булеварда между „Симеон” и „Жданов”, дано не греша, но беше пежо, останало ми е в главата като тъмнозелено, но може и кафяво да е било, има ли значение).
Имаше кака Лили, няма кака Лили, децата забравят тези неща. Виж роклята не забравихме, но пак си играехме на принцеси. И сигурно това щеше да остане бегъл спомен, ако татко не беше купил телевизор. Тогава това си беше събитие. Та седим ние и гледаме празнична програма. (Телевизията през 1964 излъчваше май само два или три пъти седмично по за два-три часа).
И виждам на екрана кака Лили. Тази къса прическа не можеш я сбърка. Пее „Стой, върни се облако незнаен, Витоша те чака”. Крещя: „На Лейчето кака й, на Лейчето кака й!!!” Майка ми с цялата строгост, на която винаги е подлагала емоционалните ми изблици: „Престани да викаш, каква на Лейчето кака й!” На екрана вече има бланк „Лили Иванова” и аз го соча, защото от малка мразя като съм права да ми казват, че не съм. Майка ми обаче не се поддава на фантазиите ми, от които според нея, аз винаги съм обладана: „Маргарита, това е телевизия, не разбираш ли, че не могат да дават на Лейчето кака й, бъркаш!” Ама не бъркам, бе! Само че кой да ми вярва. А кака Лили е минавала по нашата улица, познаваха я всички, ама по телевизора – абсурд! Не може да е тя и толкоз. Татко се опита да каже, че нищо чудно, обаче глас в пустиня. Получи се нещо като „Гледам и не вярвам на ушите си”, много преди проф. Вучков.
Кака Лили за няколко години се превърна в Лили Иванова и всички полудяха по нейните изпълнения. Майка ми също. Преместихме се в нов апартамент и се изпогубихме с Лейчето и Сийчето. Но у нас се купуваха всички плочи на Лили Иванова и на Емил Димитров. Пускахме ги на една удивителна радиола VEF. Вече не играех на принцеса, а на певица. Сама вкъщи, защото никой не можеше да издържи фалшивото ми пеене. Но и сега насън да ме бутнеш, ще запея от „Без радио не мога” и „Априлска шега”, та чак до „МигАт, когато ний помръкнем” и „Осъдени души”. Виж от „Ветрооовееееее” нататък вече не се наемам, много сложни ми станаха. И да, виждала съм се през тези години с Лили Иванова. Канила ме е на гости у тях. Говорили сме си човешки неща. Но никога не й признах, че аз съм едно от идиотчетата, дето са обличали роклите й, за да си представят, че са принцеси.
Всички прими си имат тайни, нали? Ето затова имам право да кажа: Честит рожден ден, Како Лили! И нека Луната над Пътя ти продължава да те съпровожда с най-ярката си светлина! Като прожектор на сцената.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
