„Изоставена къща… Заключена. На прозореца – коте. Помислих, че е керамична фигурка. Отивам да видя: живо. Опасло всички цветя в саксиите. Здравец. Как се е озовало там? Или са го забравили? На вратите – бележки: „Скъпи минувачо, не търси скъпи вещи. Нямахме такива. Използвай каквото искаш, но не граби. Ние ще се върнем.“ На другите къщи съм виждал надписи с цветни бои: „Прости ни, роден дом!“ С къщите си са се сбогували като с хора. Надписи: „Тръгваме сутринта“ или „Тръгваме надвечер“, с дата и даже часовете, и минутите. Бележки с детски почерк на листове от ученическа тетрадка: „Не бий котката. Плъховете ще изядат всичко.“ Или: „Не убивайте нашата Жулка. Тя е добра „. (Затваря очи.) Аз съм забравил всичко… Помня само, че отидох там, и повече нищо не помня. Забравих всичко… На третата година след уволнението нещо се случи с паметта ми… Дори лекарите не го разбират… Не мога да си преброя парите – обърквам се. Скитам по болници… казах ли ви вече за това, или не? Приближаваш и си мислиш – празна къща. Отваряш – само котка… Е, и тези детски бележки…“
„Викнаха ме в запас… Запасната служба беше такава: да не се пропускат в изселените села местните жители. Стояхме в засади до пътищата, копаехме землянки, строяхме наблюдателни кули. Наричаха ни по някаква причина „партизани“. Животът си тече мирно. А ние стоим… във военни униформи. Селяните не разбират защо, например, не могат да си вземат кофата от двора, триона или брадвата. Да съберат реколтата. Как да им обясним? Действително, от едната страна на пътя войниците не пускат, а от другата крави пасат, бръмчат комбайни и вършеят зърно. Жените се събираха и плачеха: „Момчета, пуснете ни! Това е нашата земя… къщите ни… “ Яйца и сланина носят, самогон. Пуснете… Плачеха за отровената земя. Мебелите… покъщнината… А нашата задача е такава: не пускаме. Бабичка някаква носи кошница с яйца – да ги конфискуваме и да ги закопаем. Издоила кравата, носи кофа мляко. С нея върви войник. Да погребат млякото… Извадила си лука – да го вземе. И цвеклото, и лука, и тиквите. Да го погребе… Според инструкциите… А реколтата беше славна, за завиждане. И красота наоколо. Златна есен. Лицата на всички бяха като на луди. И нашите, и техните. А във вестниците тръбяха за нашия героизъм… Какви юнаци сме… Комсомолци – доброволци! И кои бяхме наистина? Какво правехме? Бих искал да знам за това. Да прочета. Въпреки, че аз бях там …“
Превод: Ангелина Александрова
AFISH.BG
