Целувката
Вали, но тя едва ли забелязва,
сърцето й от щастие трепти:
В целувката дори денят залязва,
а мократа й рокля все лети –
запретва се, като че ли тепърва
нозете й на всички ще дари.
Една дъждовна капка само зърва
какво се случва там преди зори.
Такава страст й беше непозната,
навярно зверовете тъй пламтят!
Светлее ореолът на косата –
фенери в нея лъчове плетат.
Дъждът
Дъждът снове като окъсана старица,
която с горест броди по страната.
Измокрена, покрита с власеница,
протяга тя понякога ръката,
унило хлопа по стъклата и се мръщи,
а там завесата шепти и се люлее.
Момичето ще си остане вкъщи,
а тъкмо днес така му се живее!
Див вятър сграбчва скитницата за косите,
светът в горчивите й сълзи плува.
Тя дръзко разпилява си полите
и като призрачна магьосница танцува!
Раздяла
Дай ми розата-уста
за една целувка само.
Днес поемам през нощта
на пътуване голямо.
Дай ми светлия си скут
за една молитва в мрака.
Спри в душата всеки смут!
– Чуй морето как ме чака.
Дай ми меките коси
бързо за една надежда:
Че любов ще ме спаси –
дай ми светлата надежда!
Легенда
Всяка вечер тя унива в сива
самота, за щастие копнее.
Ах, в очите й тъга прелива –
няма той да оцелее.
През нощта от тъмен вихър диво
в уличен фенер бе претворена.
Влюбените там шептят щастливо:
Знай, обичам те, благословена
Нощта
Отново броди тъмносинята девица,
сестрата бледа на пиячи и поети,
из улиците онемели и мъгливи.
Полюшква се лениво пасмината нощна:
Момичета, за часове светици,
пламтят греховно в сенките на пътя,
догдето утринният вятър ги прогони.
Фенерите въздишат сред прегръдки
на буйни и отчаяни пиячи –
ала поетът шепне дългия си монолог:
Вземи ги, тъмносиня дево, всички безутешни
в своя вечно милосърден скут!
Превод от немски: Венцислав Константинов
AFISH.BG
