“Бяха разбрали, че от този момент нататък ще са заедно, дебнеха всяко движение и не смееха да се погледнат в очите, и някой отново пусна Lady in Black и тя отново тръгна с монотонния си настъпателен ход през годините, през неделните утрини и косата й отново с развя на ледения февруарски вятър и човекът до тях продължи все така тихо и вглъбено не себе си да разказва историята о, Лейди, казал той, простете ръката си над мен, позволете ми да остана до вас, а тя му отвърнала надявайте се и вярвайте, бъдете в мир със себе си, и думите й изпълнили умъртвеното му сърце с живот и ако майка му беше останала жива след няколкодневното раждане, ако беше останала останала така нежна както на снимката, която винаги носеше в себе си, ако беше имал дом, ако беше имал семейство, ако беше имал онази сияйна обвивка, с която всички израстваха, сигурно би обичал всичко това така, както обикна Яна Илинда в онази стотна част от секундата докато някой все още произнасяше имената им, запознайте се, беше казал този човек, това е Яна Илинда, това е Силян и отново равните, ритмични, монотонни акорди, нейните стъпки през времето, тя, идваща от много далеч, в началото отеквали само обувките й по пустата земя и след това се появявала тя, цялата в черно с развята коса, устремена, безмерно красива, момчето вече не превеждаше, вече всички до болка бяха научили какво се е случило с дамата в черно и със Себастиян, чакаха да се разрази бурята, да се изпушат цигарите, да се свърши водката, Яна Илинда и Силян приковани не говореха, усещаха само дишането си и дрезгавината на пролетта и някакво разкъсване, защото след тази първа среща бурята ги разпиля и всички се разбягаха и едва след три години! три години на възторжено припомняне, на мълчаливо отчаяние, на безнадеждно ваене на образа. Едва след три години на непрекъснато скитане, разпитване и чакане в двора с вишните и магнолиите! докато те разцъфтят, дадат плод и пожълтеят, едва три години по-късно заслепена от дълбоката им увереност, че винаги ще бъдат заедно, дамата в черно се смили и отново ги постави в едно и също време на едно и също място…
нощта блестеше от дъжд, когато паднаха там, паднаха и… улици, тротоари, фарове, летен дъжд, топъл дъжд, що прогони изведнъж изпоплашените хора и кокошките на двора, видяха в едно място трева, където снегът се беше стопил и го избраха и значи след тези три години, които завинаги бяха приключили, имаше пръст, трева, вятър и животът, който им предстоеше… и още нещо имаше, нещо важно… а, да! миризмите… на дъжд и на далечна още пролет, а тя само това повтаряше тигрови очи, тигрови очи и нещо тигрово, котешко, нещо, нещо… и страшно горда и главата й все вирната и дългите крака и неправдоподобното й тяло и полепналите погледи по него, а вътре лудница, народ, веселба и гърч по Бога…
като нож в сърцето, като без да може никога да се върне назад, видя го в другия край и тръгна към него… много дълго време вървях към тебе, каза и очите ти, нещо тигрово, като олово се стичат по хората и ги разголват, много дълго време се придвижвах, каза, защото не вярвах, каза не вярвах на очите си, че ще те видя отново, от единия край до другия, докато дойда и избухна в смях, като че говореше измислици, като че не беше истина, защо!
Защото не можеш да бъдеш, каза. Цялата вечер измина, докато дойда до този прозорец, а ти само на него стоиш и ме гледаш. Тогава той се сети за дъжда и за всичко, за другите работи, за миризмите и врявата до Бога, за смеховете им, младостта им, за живота, който им предстоеше и му хрумна – защо непременно да продължи да живее, когато в този момент искаше да умре, да я запази непокътната, великолепна през годините, в които вървеше към него от единия край до другия, защо да не се качи на перваза и да не скочи, имаше достатъчно време, преди да е казал нещо друго освен името й, може би, Яна Илинда.”
© Теодора Димова
© „Емине”, ИК „Жанет-45”
AFISH.BG
