Николай Петев бе много роли в един епизод.
Военен, журналист, публицист, критик, бизнесмен, издател, политик и осъзнат романтик, търсещ измерим израз на любовта си към нескончаемо губещата се по пътя “любимата”, живееща в междуредията на стиховете на Блок и Дебелянов, до парадоксално поднесения букет на нейното битово проявление, някъде по ъглите на улица “Славянска” или авеню “Ниел”.
В моя частен случай обаче, Николай Петев бе преди всичко баща.
Всъщност, аз се запознах с него доста късно. Обсебен от своето професионално бързане той рядко намираше време за детските ми проблеми. В никакъв случай не бих го определил, като лош родител или амбициозен кариерист, защото той не бе това, а по-скоро като генетично забързан в публичното си живеене човек.
Няколко броя бракове, 3 деца, десетки сменени домове, стотици приятели, хиляди книги, цигари и кафета.
Той обожаваше онази страна на живота, която изразяваше престоя ни тук чрез литература, история и изкуство, чрез осмисляне на голямото “Ж” през очите на приятели и техните идеали, но не обръщаше съществено внимание на прагматичната му форма, факт, който често му играеше доста лоши и болезнени шеги.
“Братко, ставай, чакат те велики дела!”. С тези думи рано сутрин Петев старши ме дърпаше за крака от леглото, за да пием заедно кафе и “обсъдим политическата ситуация”. Тя политическата ситуация, все си бе ситуация и все не бе политическа, но това не променяше ентусиазма по посрещането на новия ден в цигарен дим и кафява течност с плътен каймак.
“Важно е да се действа мойто момче, важно е да имаш цели и идеали, сиреч, вяра в себе си и бъдещето. Вашето поколение е доста загубено, вие май вече дори не мечтаете…”, констатираше с малко дразнеща претенциозност той, докато ме фиксираше с едно око, тъй като другото му бе потънало в дима от поредната цигара.
“Баща ми, не те разбирам за какво говориш! Нали написах онзи текст вчера, освен това имам среща довечера с Б. а знаеш, че тя е малко по-особена”, с автоматично недоволство пък отговарях аз.
“И как върви подземният живот на картофите?”, сиреч моя любовен живот, питаше с вече искрено любопитство той.
“Добре, не завиждай!”, исках да отговоря аз, но рядко проявявах подобна наглост.
Истината е, че по пътя на моите спорадични любови, аз научих много за онази голямата, която посещава някой от нас само в най-ранните ни младежки сънища. И за това отчасти отново помогна Петев старши.
С Изабел се запознах в Лондон. Живяхме заедно близо година, когато тя дойде в България, а после ме покани на гости в Париж. През 90-те все още имаше визи за Франция и пътуването не бе толкова просто, колкото е днес. Аз сериозно си бях паднал по тъмнокосата французойка и пребивавах в тежка меланхолия, която очевидно бе станала видим акцент, дори за очите на майка ми и баща ми.
“Ставай! Тръгваме за Париж!” Помня много добре тази сутрин в която Петев старши ме събуди от леглото. “Обличай се бързо, че ни чака доста път!” Така, без предупреждение, той ми подари една от най-красивите седмици в живота ми.
Двамата, без план и уговорка, тръгнахме към онзи прословут Сакре Кьор, събрал в купестата си белота символите, от които сърцата прескачат, и около който, някъде из кафенетата ме чакащате голямата любов.
В Париж той просто спря на метри от Триумфалната арка, подаде ми пари, посъветваме да си купя нови дрехи и обувки, и ми каза, че ще ме чака точно след седмица в 8 сутринта пред шадраваните на “Сен Мишел”.
Такъв бе баща ми, такива му бяха подаръците. Такъв му бе ритъма, истиността и прикритата му нежност. Не знам къде се е скитал сам през онези дни, но знам, че го направи за мен, а може би и малко заради себе си, заради онази способност, която споменах малко по горе – да живее в образи и мечти, а не на улицата и в прахта.
Години по-късно, месец преди да умре, тръгнахме и на последното си общо пътуване. Пътуване към един райски остров, който трябваше да бъде изживян преди настъпването на неизменния Голям финал, който дебне всеки от нас, за да оповести края на престоя ни тук.
“Ези или тура?”
Държеше монета в ръката си, слаб и безпомощен, оглозган от болеста. Месеци наред се бе борил с нея по клиниките на Америка и шарлантанстванията на случайни амбулантни търговци на надежда.
“Ези е Корфу, тура е Париж”
Излъгах го. Падна се Париж, но той нямаше да издържи. Трагедията на живите спомени, щеше да го изяде далеч преди рака. Емоцията, щеше да го покоси много преди метастазите. Затова отидохме в Корфу.
Един слънчев реквием за един слънчев романтик. Един палмов средиземноморски остров за един безнадежден почитател на мъглата на Блок – Петев старши – онзи, който ми бе преди всичко баща.
Васил Петев
“Не ме ли помниш” от Николай Петев
“Една сутрин, преди да се обръсна, видях в огледалото едни много, много уморени очи. Моите ли бяха? „Е, като толкова си видял, като толкова нищо не може да те изненада, като си толкова уморен, защо не си събираш багажа и да си тръгваш?” Емоцията в такива мигове надделява… И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството…, на ръба на времето… Багаж се оказа, че нямам. Седя и си кандилкам краката на този бряг. Чувам, че той отдолу нещо се рони, но такава е решимостта ми, че даже не се и плаша.
А там, отпред, е космосът – черен и бездънен. Да, прилича наистина на огромен киноекран. И изведнъж виждам татко си, гледащ ме с неразбиращ поглед. „Ще ти обясня, баща ми…” – оправдателно отговарям. Виждам приятели, които задават въпроса „Как си?” и, недочакали отговор, отминават. Виждам Сакре Кьор, прощавам се с празен бял африкански бряг, на който бях веднъж, но съм го запечатал завинаги. А! Ето и любовите ми – първата… и последната. Те са невинни. Минават и някакви политици. Нещо говорят, но нямо. Виждам двама мои руски приятели, там, в снеговете на Сибир, в една къща… О, колко са далече… А, ето и един спомен за някакви добри дела… Овощната градина, която засадих. Но някаква мъка ми тежи… Споменът за първия ми срам (хванали са ме в лъжа). Това ли е всичко? Незнайна сила ме кара да се обърна и да видя това, което знаех, че ще видя. Децата… Те са заети със свои важни дела. Очите ни се срещат и те ми казват „Ще ти обясним, баща ми…” Какво ли мога да им отговоря? Забавено пак се обръщам и се взирам напред – в тъмното. Там трябва все пак да има още нещо?! Не е ли там победата? Празникът? Апотеозът на стремленията? Нещо, което да доказва, че не си се борил през земните си дни напразно. Идеалът? (Той винаги е неосъществен.) Но няма, няма в тъмното хоризонт. Или както казва един приятел поет „Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата”. Но странно, когато затворя очи, не е толкова тъмно. Идват цветни – моите планини и моите хора. Не ги познавам, но ги знам. Живели са преди мен, с мен и след мен. Обикновени, различни и много мили човеци… Предадена, продадена, оцеляваща България. Но дотук ли? „Не е трудно да си тъжен” – ми казват те. „Трудното е в най-тъмното да видиш бъдещето. Да се изведеш в него…” Утроено се взирам, искам да съм копие, за да пробия този непробиваем екран.
Неочаквано си помислих: „А ако отсреща, в Космоса, някой също седи и втренчено ме гледа, познавайки ме докрай, даже по-добре от моите сигурно погрешни самооценки, какво ли той мисли?” Той също се казва Николай Василев Петев и май има някакви претенции… Сигурно си мисли, че искам да избягам…, че виждам вече примирено как безсмислието надвива съзиданието…, че просто съм слаб… Сигурно казва: „Този човек, толкова може…”
Изведнъж някой ме докосва по рамото. Дали я познавам?
Не ме ли помниш? Аз съм Надето… Толкова сме си говорили… Никога не съм те предала. Да, да, Надеждата… Хайде… Стани… Изправи се…
И аз бавно се изправям, и малко виновно отивам да се обръсна…”
Николай Петев
2010
AFISH.BG
