Тези дни няколко изречения на Христо Бойчев ме карат да си задавам въпроси и отговорите не ми допадат. Малко преди премиерата на „Болница накрай света” писателят каза: „Не искам нищо да разбират зрителите от моята пиеса – всичко е интуитивно – така и съм го писал. Но ще се радвам, ако видяното наведе някого към размисъл.” И още: „Режисьорите не я разбират тази пиеса. Тя си има своя тайна, но повечето гледат еднопланово и не разбраха философските й послания. Сегашното поколение режисьори избягват да разказват тежки и трудни истории, а това е трудна история.”
Става дума за пиесата „Районна болница” от Христо Бойчев, по която босненският режисьор Дино Мустафич постави „Болница накрай света” в Малък градски театър „Зад канала”. С предпремиерното представление и официалната премиера в четвъртък и петък столичната трупа откри официално сезон 2016/2017.
Със зрителския смях, провокиран от банални шеги, съм свикнала. Не мога обаче да свикна с клишетата, предлагани от сцената като философски послания. Нито с необяснимия стремеж да се забърка в един текст/спектакъл всичко, за да се каже едно: че светът е лудница, в която не знаем кой е лудият и кой – не. Това си го знам (не само аз) и когато отивам да ми го кажат отново в театъра, очаквам да е красиво, нестандартно, да ме разплаче (независимо дали от смях или тъга) и като си тръгна, да си кажа: „Това е!” И да ме държи дълго. С тази „Болница накрай света” не ми се получи, въпреки всеотдайността на актьорите Пенко Господинов, Филип Аврамов, Иван Петрушинов, Александър Дойнов, Жени Александрова, Албена Михова…
Не ми се получи, защото се изгубих в хаоса, събрал докторски нелепици, житейски мъдрости на малкия човек, гаргари с НАТО, философски послания от „Малкият принц” и песен на Адел, дандания а ла Емир Кустурица, човешко падение и щастие в безумството, примитивизъм и светли разговори с Бога… Държеше ме единствено нишката „когато четеш живота, го разбираш, а когато го живееш – не”.
Единствено тя ме държеше на стола до финала, който все пак „хваща”. Само че и посланието за човека и неговите грешки също го знаем – Радичков ни го повтаряше по своя завладяващ сърцата начин. Простичко и мъдро, без да ни казва „не искам нищо да разбират зрителите” или „режисьорите не я разбират тази пиеса”. Оттам нататък предпочитам да ме изненадват, а не да ме забъркват в объркан театър. Та бил той и абсурден…
Филип Аврамов и Жени Александрова в сцена “Болница накрай света”
Вярно е, че пиесата е писана преди повече от 20 години и че навремето преживяването й от един закърмен със соца зрител би било различно. Вярно е, че Христо Бойчев сам е осъзнавал необходимостта от нейното актуализиране. И точно тук вероятно се е случило „изгубването”. Новият век отдавна промени и света, и публиката, и средствата, с които борави изкуството. Един „изчистен” спектакъл може да те държи дълго на неговата вълна, а разбърканата многотия ти се иска да я забравяш. Абсурдът не е в многотията. Тя не се възприема интуитивно, а ти оставя странен вкус в душата.
Не че няма да се гледа „Болница накрай света”, не че няма да се смеят зрителите с нейните (не)луди герои. По-скоро ми се искаше да видя различен спектакъл. Явно и аз, като Контузов (Филип Аврамов) и компания, съм мечтала напразно…
На заглавната снимка: Сцена от „Болница накрай света”, постановка на Дино Мустафич. Снимки МГТ „Зад канала”
Виолета Цветкова, AFISH.BG
