Откъс от „Този странен занаят“
“…Нощта бе друго. Телефонът, това досадно домашно животно, немееше в ъгъла, а машината равномерно тракаше и когато ставах да се разходя, за да уточня следващия пасаж, можех да чувам съвсем ясно репликите на героите си.
Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на магнитофона. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите махленски младоци гърми нейде в съседство с магнитофона си. Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние поне имахме доблестта да изтощаваме за целта собствените си гърла. Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат магнитофона на най-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен магнитофон.
Така че затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… стохилядната цигара… Аз съм вероятно на тристахилядната, така че един или два пакета повече, това не е проблем, стига работата да върви и машината да трака без обезкуражителни паузи.
Само че тя не винаги трака, понякога дори по цели нощи не издава нито звук и изобщо съвсем не мисли да използува мълчанието на телефона, за да каже и тя нещо.
И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо си. Птицата вероятно се чуди. Една комично спряла сред стаята и сред тютюневия дим птица, учудена, че толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, че толкова нощи и толкова дни са се стопили без следа, ако не се смятат за следа купищата ръкописи, набрани, отпечатани и забравени, купищата ръкописи и купищата неприятни спомени.
Защото не знам как се оправят другите с тая смътна материя — спомените, — но когато мене ме спохождат спомени, те са непременно най-неприятните, сякаш са подбрани не от мене, а от най-злия ми враг. Остаряваш — казвам си, — щом почна да се разправяш със спомени. Тази мисъл за малко ме връща към сегашното, защото никому не се иска да остарява. Никому не се иска и дори има хора, които се изхитрят да не остаряват и които проявяват просто завидна жизненост, движат се сред младия свят и са по-общителни и витални даже от младия свят, макар че тая прекалена жизнерадост също е малко подозрителна и навява мисълта за една добре играна роля, за една невинна игра, с която искаме да излъжем околните, себе си, а може би и смъртта.
Остаряваш — казвам си, — щом взе да намесваш вече и смъртта. Макар че за смъртта ми се е случвало да мисля още от много отдавна, още от младини. И никога не съм изпитвал особен страх от нея, стига да има любезността да почака, додето… Додето, какво? Додето напиша Книгата, естествено, тая, Единствената, смисъла на целия ми живот.
Книгата, разбира се, че Книгата — казвам си. Но в самотата и в глухата тишина на нощта туй „разбира се“ не звучи твърде уверено. Ако това е било наистина смисълът на живота ми, защо все още не съм я написал? И дори да живея сто години, дали изобщо бих я написал? И дали всъщност чак толкова съм държал да я напиша? Дали и аз не играя една игра, дали не се правя на писател, както тия старци се правят на младежи?
Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата на известна възраст едва ли има по-трудно поносима компания от тая — да останеш насаме със себе сие върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно.”
Богомил Райнов, “Този странен занаят”, 1976 година
AFISH.BG
