След нея се обръщат на улицата, по-смелите я поздравяват, а има и такива, които я хващат за ръцете с думите „Благодаря, че Ви има!”. Не зная дали с това се свиква. Знам, че тя се вълнува при всяка такава среща. Защото така е с големите творци. Те не се опияняват от успеха, не се възгордяват, не се взимат на сериозно. Те имат мисия и я изпълняват, Господ им е дал, за да раздават. И да се раздават.
С всяко излизане на сцената, независимо дали пред 200 или пред 200000 души. С един и същ трепет, с едно и също вълнение, с една и съща отговорност пред публиката. Аз знам как се ускорява пулсът на Богдана Карадочева в мига, преди да застане пред микрофона. Неведнъж съм била свидетел на излизането й пред многохилядната публика, на поемането на дъх, преди позната фраза „Камера!”, на привичния жест, с който отмята косата си и вдигната брадичка, преди да се разлее онзи, даден й от Господ глас, който изпълва не залата, а сърцата на хората с възторг и ги отваря за Доброто.
Аз обаче знам и другото, онова, което е скрито „зад кулисите” на сцената и екрана. Знам какъв човек е Богдана в живота. Живот, който не е само песен. Аз съм редактор на книгата й „И на 20, и на 30х2”. Ох, как спорихме и дори си повишавахме тон – аз исках да „поукрасим” нещата, да вмъкнем повече подробности, да изтъкнем постиженията и наградите й, докато тя категорично отсичаше: „Стига, ма! Това да не ти е поезия! Това си е моят живот и той е такъв!”. Упорита жена, особено когато – като един съвършен „Рак” – не отстъпва на йота от позицията си. Единственото, което успях да постигна и с което се гордея, е дето я склоних да публикува стихотворенията си. Борбата си струваше. Тя винаги е подчертавала, че пише текстове, а не поезия, аз съвсем професионално винаги подчертавах, че това не е вярно, но накрая стигнахме до взаимно съгласие. Дотолкова, доколкото тя отсече: „Само десет!” и пресече поетия ми въздух за възражение с по хански лаконичното: „Казах!”. Съжалих наум от читателска гледна точка, а гласно се примирих: „Добре, Бубе…” Щото можеше и да размисли.
Не моя е работата да анализирам певческите й способности. В работата си Богдана е максималистка. Няма по-взискателен и съответно по-отговорен човек от нея. Там не минава класическото: „Абе дай първи куплет и припев, кой ще ти слуша нататък”, характерно за някои нейни колеги и особено за по-младите изпълнители. Тя се хваща за всяка дума, за всяка пауза, за всяка сричка дори, защото иска песента да е съвършена. На по-малко от това не се съгласява. Но пък хората затова я обичат толкова много – чувстват истинското, неподправеното, миналото през душата и сърцето, преди да могат да започват деня си с мотив от нейна песен. Това не е похвално слово, всеки от вас ще се съгласи с мен, сигурна съм. Зная, че в момента, в който прочете това, тя ще се намръщи: „Абе луда ли си? Какво занимаваш хората с мен, какво ги интересува това!” Но аз знам, че ви интересува. Защото всеки за себе си отсява зърното от плявата. Защото сред многото, искрящи на слънцето стъкълца, можете да разпознаете истинската перла с нейния неповторим матов блясък. И най-важното – защото перлата се ражда от болката. Затова е безценна.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
