Блез Паскал, френски математик, физик и философ е роден на на 19 юни през 1623 година. Мислителят ни е оставил като завети след себе си не само изобретенията си и своите открития, но и прозрения, дошли в съзнанието му от дълбокото разбиране за същността на човека. Въздига човешката нравственост на пиедестал. Затова и сентенциите му в „Мисли“ звучат така чисто и неподправено:
„Какво е човекът във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности. За него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.“
Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива. Защото то съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това.
Той ще иска да се извиси над човешките си измерения, а в крайна сметка е само човек, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек.“
„Познанието за външния свят няма да ме утеши в мигове на горест за неведението ми в духовния мир, но овладял нравствените закони, винаги ще мога да мина без физическите.“
„Учат ни на всичко друго, само не как да станем достойни хора. А ние винаги претендираме, че знаем по-добре от всичко останало именно това. Претендираме, че знаем единственото, на което никога не ни учат.“
„Никога не живеем в настоящето. Толкова сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото, което ни е дадено. Почти никога не мислим за сегашното; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е наша цел. Миналото и настоящето са за нас средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи.“
„Справедливостта може да бъде оспорена, докато силата е очевидна и неопровержима. Затова хората не са успели да въоръжат със сила справедливостта, тъй като силата се е опълчила срещу нея и се е провъзгласила самата тя за справедливост. И така, неспособни да дадат сила на правото, хората са дали право на силата.”
„Учат ни на всичко друго, само не как да станем достойни хора. А ние винаги претендираме, че знаем именно това по-добре от всичко останало. Претендираме, че знаем единственото, на което никога не ни учат.“
„Естествено е за духа да вярва, а за волята – да обича. Затова, ако нямат реални обекти, те неизбежно се насочват към измамни.“
„Собственият ни интерес е още едно превъзходно средство, което приятно ни заслепява. И на най-справедливия човек не е позволено да бъде съдия на собствената си кауза. Познавам съдии, които в стремежа си да бъдат съвсем безпристрастни, са бивали умишлено съвсем несправедливи.“
“Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания. Иска да бъде велик, а се вижда нищожен. Иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен. Иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение.Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпната страст: той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може да посегне на самата нея, руши я, доколкото му се удава в собственото си съзнание и в съзнанието на околните. С други думи, той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат.“
„Малко приятелства биха оцелели, ако всеки знаеше какво казва за него приятелят му зад гърба му, макар че именно тогава той говори искрено и безпристрастно. Следователно човек е само притворство, лъжа и лицемерие пред себе си и пред околните. Не обича да му казват истината и сам избягва да я казва другиму. И тази склонност – противоречаща на справедливостта и разума – е дълбоко вкоренена в сърцето му.“
„Приятно е да се наблюдава при спор стълкновението на различните мнения, но намерената вече истина не ни доставя никакво удоволствие. За да донесе наслада, трябва да видим как се ражда в спора. Същото е и с чувствата: приятна гледка е сблъсъкът на две противоположни чувства, но надделее ли едното, тутакси ни изглежда грубо. Никога не се стремим към самите неща, увлича ни търсенето им. Затова в театъра ценим само сцените, където удоволствието върви заедно с опасението, крайната нищета с надеждата, силната любов с жестокостта.”
Блез Паскал, „Мисли”
„Наука и изкуство“, София, 1978 година
AFISH.BG
