“През високата трева се зададе Ружа с наведена глава, вървеше и броеше стъпките си. Тя застана между двамата, гледайки право пред себе си, изпитвайки вина за някаква върховна глупост. Теодор й подаде ръка и тя седна между двамата, като оправяше поличката под себе си. Между двамата похитители тя изглеждаше като благонадеждно съединително звено.
— Добър ден, Викентий — пошушна тя и се помъчи да избяга от погледа му.
Викентий схвана цялата хумористичност на положението и едва не се изкиска. Теодор се спотайваше, беше му неудобно. Тя издигна очи високо и в тях се появи тъга.
— Теодор, изсвири нещо? — рече тя с глас, който Викентий чуваше за пръв път.
О, значи това е любовта, променя й гласа.
Теодор вдигна тромпета към небето и подхвана Рапсодия в синьо на Гершуин. Ружа сведе очи и хвана ръката на Викентий. Той изтръпна. Тялото му се гипсира, дъхът му се слегна някъде в гърдите.
— Викентий, не ми се сърди.
На Викентий му стана болно, усети, че още малко и ще се разплаче, но намери сили и се овладя:
— Не се сърдя, Руже.
— Нали знаеш как стават тези работи.
— Знам.
Блеснал срещу слънцето, излян от елмаз, тромпетът изпращаше над главите им своите страхотни молби за любов.
Ружа се обърна към Теодор:
— Теодор, трябва да ти призная, че ние с Викентий бяхме женени.
— Но снощи ни разведоха — побърза да излезе от неловкото положение Викентий. — Събра се целият блок. Беше голямо представление.
— Но нали не ми се сърдиш? — попита за втори път Ружа. — Кажи ми, защото през целия си живот ще се чувствувам виновна.
— Не — изправи се Викентий — Виж колко хубаво се вижда градът от тука. — Той я погледна отново и в очите й видя, че цялата е нова. Това беше друга Ружа.
Преглътна и каза:
— Да се целунем за последен път.
Те се целунаха.
Тромпетът извиси отново глас, пред погледа на Викентий почнаха да се спускат сини завеси, той взе колелото, погледна още един път Ружа и каза за довиждане:
— Лошото е, че Милтидат се разболя.
Ружа го наблюдаваше как се отдалечава в тревата до кръста.
Теодор беше спрял и изцеждаше тромпета между краката си. Ружа се нервира и дръзко каза:
— Теодор, свири.
Теодор наду тромпета. Той беше подбрал специален репертоар, за да торпилира любовната лодка на Викентий. Когато спря, Ружа беше взела всички съдбоносни решения. Тя облягаше глава на рамото му и гладеше с ръка косата му. На скута й лежеше тромпетът.
Викентий беше изчезнал от хоризонта.”
© Васил Акьов, „Любовен джаз”
