Още с първите редове на стиховете зазвучава и музиката… Така органично, вълнуващо, носталгично Георги Минчев продължава да е сред нас.
Трудно ни беше да изберем стиховете, които да ви предложим днес. Наистина трудно. Всички запяваха…
Публикуваме ги като оригинални текстове, както звучат в песните.
Блажени години
Преди години, когато
rock&roll-ът беше млад
и да се свири на китара
не беше още занаят.
Созопол беше малък град,
а аз певец световно непознат –
Блажени години ,
rock&roll-ът беше млад.
Три акорда на китара,
леко дрезгав глас
и покорявах сърцата на момичетата,
в нашия клас.
Всички казваха за мен
“Под щастлива звезда е роден”!
Блажени години –
rock&roll-ът беше млад.
Колко нощи във Созопол
сме пяли до зори,
колко сандвичи сме яли ,
нямахме пари.
А без пари не пускат в ресторант,
дори и най-добрия музикант –
блажени години –
rock&roll-ът беше млад.
И ето – минаха години
rock&roll-ът не умря,
само Созопол , струва ми се
малко застаря.
Всъщност не, станa курорт
и предлага хотелски комфорт
блажени години –
rock&roll-ът беше млад.
И сега когато идва краят на песента,
когато rock&roll-ът ни върна в младоста.
Нека всички пляскат с ръце,
Благодаря ви от все сърце !
Блажени години rock&roll-ът беше млад.
ххх
Бяла тишина
Късен гларус над нас прелетя,
бързи спомени в мрака препуснаха
и подирихме пак любовта
в топлината на устните,
но намерихме само една – тишина.
Беше тихо във наште сърца,
беше тихо в очите притворени
и стояхме със тъжни лица,
и се вслушвахме в спомена,
но дочувахме само една – тишина.
В нощта птица пак лети,
в нощта тихо тъгуваме аз и ти.
Над морето изгрява денят
и блестят върховете на мачтите,
кораб вдига отново платна
да отплува със вятъра,
а в платната белее една – тишина.
В нощта птица пак лети,
в нощта тихо тъгуваме аз и ти.
Над морето изгрява денят
и блестят върховете на мачтите,
кораб вдига отново платна
да отплува със вятъра,
а в платната белее една – тишина.
Снегът на спомена вали,
с дъха си стоплям твоите длани.
Oчите ти излъчват смях,
красят на утрото покоя.
Обичам те, обичам те.
Кажи, нали не те е страх
да тръгнеш с мен, да бъдеш моя?
Нали щастливи сме, нали,
нали ще бъде дълга нашата зима?
Обичам те, обичам те.
Минават дни, минават ветрове –
не ще угаснат в нас копнежите предишни.
Ще помним тези бели часове
и двора тих със белоцветни вишни.
Очите ти излъчват смях,
красят на утрото покоя.
Кажи, нали не те е страх
да тръгнеш с мен, да бъдеш моя?
Обичам те, обичам те.
Нали щастливи сме, нали?
Нали ще бъде дълга нашата зима?
Снегът на спомена вали – мелодия неотразима.
Обичам те, обичам те.
ххх
Някога, някога
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
Страшно тържествено, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би с времето, може би временно,
може би от възрастта –
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета, на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
AFISH.BG
