Той е издавал пет вестника и едно списание, създател е на Съюза на българските журналисти. Назначен е за първи директор на печата по времето на управлението на Демократичната партия от 1908 до 1911 г., той е и първият директор на Българската телеграфна агенция. Истински полиглот, Хербст е бил кореспондент на чуждестранни издания като „Ди Цайт”, „Дейли Мейл”, „Нойе фрайе пресе” и „Фосише цайтунг”. Офицер от две войни и по чудо оживял, навремето той е смятан за най-влиятелния човек в държавата.
През 1921 година се жени за Виола, дъщеря на политика Петко Каравелов.
След Септемврийското въстание разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. При убийството на комуниста Вълчо Иванов през нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 г. става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите – група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това окончателно си спечелва омразата на първото правителство на Демократическия сговор. Последното издание на Хербст е всекидневникът „Днес”, който спира само няколко месеца след създаването си – краят му на 16 април с публикация за атентата в храма „Св. Неделя” е и краят на Йосиф Хербст.
Сватбата на сестрата на големия български журналист Режина, Йосиф Хербст и съпругата му
Според различни източници броят излиза преди взрива и журналистът е заподозярн в съучастничество. Арестуван е същата нощ в ІV софийски полицейски участък, отведен е в Обществената безопасност (по спомени на писателя Трифон Кунев), след което „безследно изчезва“ по време на „Белия терор” през април 1925 г. Съпругата му Виола обикаля софийските улици с плакат „Убийци”, обзета от скръб до умопомрачение.
Виола и Йосиф Хербст с дъщерите си
Йосиф Хербст ни е оставил литературно наследство, издадено в книгата „Талантът да бъдеш свободен” през 2015 г. Този том от 160 стр. може спокойно да бъде използван като учебник по журналистика и особено по журналистическа етика, видно от следните редове, излези под яркото и жарко перо на Йосиф Хербст:
В много висши училища има вече катедри по вестникарство. Ако се не лъжа – и в нашия “Свободен университет”. Това показва, че вестникарството се признава вече като наука, макар че то всъщност е изкуство.
Вестникарят трябва да притежава обширно образование, леко перо и нерви като гемеджийски въжета, освен това вестникарски инстинкт. Ако свръх всичко това има и четлив почерк, ще го благославят словослагателите и коректорите. Желал бих да видя оная университетска аудитория, в която всичко това ще може да се преподава. Не си вестникар само заради това, защото си “свършил” с отличие някой журналистически факултет. Но можеш да бъдеш добър вестникар, ВЪПРЕКИ че притежаваш журналистическа “диплома”.
Помни – истинският, постоянно действащият парламент в една държава, е нейната журналистика и публицистика
Свободата на Словото не се купува, нито продава, не се бои, нито изкушава. Защото Свободата на Словото прелъстена не бива, както и Словото на Свободата поругавано не бива.
Може да имаш всичко – пари, почести и слава, но ако си предал (без значение как, защо и на кого) и ако си продал (без значение срещу какво, за колко и на кого) твоето Свободно Слово – нищо нямаш. Освен самоизмама и самоунижение.
Свободното Слово не се превъзнася, не се гордее, не се самолюбува, зло не мисли, не топи перото в кал и помия, не флиртува с народа и не го лъже, не го презира и не го злоупотребява, не зловредства срещу народ и държава, на неправда не се радва, а на истина.
Не подменяй истината с интрига, позицията – с поза, каузата – с клевета, идеите – с интереси, фактите – с доноси, съмненията – с лозунги, вдъхновението – с лакейство, просвещението – с безпросветност, знанието – с невежество, културата – с безкултурие, паметта – с безпаметност, величието – с позор, светостта – с гавра, честта – с безчестие, достойнството – с мерзост, смелостта – с подлост, морала – с низост, словото – с мръснословие, съвестта – със сводничество, свободата – с подчинение.
Пази негово Величество Езика – българския език. И не го мърси.
Отвоювай всеки ден Свободата на Словото от властта и парите, от лъжата и беззаконието, от обществената леност, лековерие и бездуховност, от умствения мързел, лицемерието и невежеството.
Не се кланяй на този, който дръзне да посегне на Свободното Слово, не му служи, не го оправдавай и не го извинявай – който и да е бил той, бил кой бил, каквато и власт да има, колкото и голяма и всесилна да е тази власт.
Никога не плащай със Свободата на Словото, не я унижавай и не я превръщай в разменна монета за някакво съмнително спокойствие или кратковременна слава. Защото който плаща със Свободата си, е роб, роб безусловен. А който плаща за Свободата си, който в живота си не е написал нито една страхлива или малодушна дума, нито една дума под чужда заповед, нито една дума, която да му струва свободата; който стои зад всяка своя дума с целия си живот, той притежава най-големия талант – талантът да бъде свободен.
Не се изкушавай и не се превръщай в куртизанка на властта, в метреса на богатството, в гувернантка на беззаконието; не се ласкай, ако те допуснат в будоара на парите или в слугинската стая на управляващата лъжа. Защото раболепието е срам, а сервилността – порок. И това е най-голямото ти нещастие. И за теб оправдание няма.
Не пиши днес обратното на това, което си писал вчера, защото утре ще пишеш обратното на това, което пишеш днес, и ще бъдеш за посмешище. Не бъди като онези „самозвани апостоли и писатели, които плюха на това, което вчера проповядваха, и проповядват това, което вчера оплюха”.
Не премълчавай злото, „което като олово тежи върху поривите, постъпките, намеренията, мислите, думите”. Защото който премълчи, той ще се опозори.
Не вярвай на тия, дето ти разправят, че на света има обективна статия. „Обективна статия няма, пък и не трябва да има. Само субективната статия е честна, а след това може да бъде добра или лоша.” Защото „безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух”. А всяка власт обича такива журналистически евнуси, за да обслужват нейната харемна политика.
„Вестникът не е венцеплетаческо заведение”, не е машина за печатане на пари, не е политическа слугиня, политическа метреса или политическа проститутка, а обреченост за истината. Тъй както журналистиката не е приятно и престижно прекарване на времето в коридорите на властта, а мисия.
Читателят не е купувач, вестникът не е стока. Читателят е гражданин, читатели не се купуват, читатели се печелят. А вестник без гражданско сърце, вестник, който слуша само гласа на властта, който преправя гласа си според гласа на властта, и на всичко отгоре твърди, че това е гласът на народа – този вестник е мъртъв.
Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите.
Публицистиката е гражданска позиция – преди всичко и въпреки всичко. „Свободно избрана позиция на свободния човек.” Защото „за свободните хора може и бива да пише само свободният човек”.
Помни – истинският, постоянно действащият парламент в една държава, е нейната журналистика и публицистика.
Никому в угода, на никого напук.
AFISH.BG
