Може би най-лудият режисьор е Бернардо Бертолучи, роден на днешния ден през 1941 г. Тъй като ми позволяват да говоря за него от първо лице, ще подчертая в началото изключително личното си мнение за режисьора и неговите филми.
И то наистина е – луд в най-лудия смисъл на това понятие. Не обикновен луд, освидетелстван и лекуван с хапчета или с усмирителна риза.
Защото усмирителна риза за режисьорските визии и решения на Бертолучи просто не е открита. Въпреки че на мнозина би им се искало да има такава, особено след скандалното появяване на „Последно танго в Париж”. Тази именно изпълнителка на главната женска роля, Мария Шнайдер, която си партнира не кого да е, а с необятния Марлон Брандо, определя режисьора като гангстер.
Аз приемам нейното определение в добрия смисъл – на абсолютен авантюрист, непукист и винаги на ръба между позволеното и непозволеното.
Всъщност такава граница за Бертолучи никога не е съществувала. Нямаше я в „Конформистът” със Стефания Сандрели и Жан-Луи Трентинян, заснет по едноименния роман на Алберто Моравия. Не съществуваше в „Танго”-то, както накратко наричаме по-горе цитирания филм. Той, заснет в момент, в който бумът на италианското кино, така наричаният по-късно италиански неореализъм, е позатихнал в желязната хватка на рецесията, предизвиква небивал бум от грандиозен скандал след скандал в редица страни, които го забраняват на своята територия. Цензуриран до безобразие, заради секс-сцените, които съдържа, все пак филмът се промъква до ценителите, на пиратски копия, на камерни прожекции, за да обиколи света след падане на забраната през 1981 г. И да види всеки, който пожелае, че лудият режисьор е пресъздал на екрана онова, което почти всички или вършим, или повечето тайно си мечтаят, но не могат да прекрачат границата на лицемерната общоприетост. Гениален филм с гениален Марлон Брандо и отлично справяща се Мария Шнайдер, и още по-гениален режисьор. Жестока камера, пестелив декор, финал, който те разстрелва от упор.
Оркестърът свири туш!
Лудият Бернардо обаче изобщо не се влияе от мнението на критиката и императивно скрупольозното обществено мнение, а снима. Защото това е работата на един режисьор – да снима филми.
Когато през1976 г. забраняват „Последно танго в Париж”, той нече вади следващия коз от ръкава си. „Двадесети век” или „1900”, а в оригинал „Novecento”, е по сценарий на самият Бертолучи и брат му Джузепе, музиката е на Енио Мориконе, оператор е Виторио Стораро, а актьорският състав… Робърт де Ниро като Алфредо Берлингиери, Жерар Депардийо като Олмо Делко, Стефания Сандрели като Анита, Доналд Съдерланд като Атила Меланчини, Доменик санда, Бърт Ланкастър, Алида Вали… мечтай си, кинопублико, да виждаш всичко това на един екран в продължение на 317 минути.
В България филмът мина в киносалоните, разделен на две части. Една седмица въртяха първата част, следващата пуснаха втората. В историята на моя достатъчно дълъг живот, този филм е единственият, заради който съм се редил на опашка за билети. През зимата. На тротоара пред киносалона. Опашката просто беше дълга и дебела. Сменяхме се с моето момиче, тя пазеше ред, докато отскачах до отсрещното кафене да глътна нещо горещо и тичах да се върна обратно, защото не е работа на момичетата да висят на -18 пред киното. Разбира се не е луд този, който мръзне, а този, заради чиято режисьорска лудост го прави. Всеки случай, няма, сигурен съм, човек, който е гледал лентата, да не сподели моето мнение. Освен ако не е обсебен от киномания и луд по доброто кино. Което май е едно и също, но филмът определено не е за всеки. Но пък какъв екстаз предизвиква тази съвършена амалгама от професионализъм и висша лудост! Същият, какъвто и „Малкият Буда”, нали? В каквато и гама да снима Бертолучи, какъвто и да е сюжетът, с когото от актьорите да работи, всичко е на ръба на съвършенството и хулиганството, на ръба да разплаче зрителя или да го докара до истерия. Заслужава си и „Оскар”-а за най-добър режисьор за „Последният император”, и „Златния глобус”, и БАФТА-та, и „Златната палма”, и „Сезар”-а, и звездата в алеята на славата в Холивуд. От 2012 не е вадил филм, така че да си пожелаем скоро да ни подлуди със следващия. Нямам нищо против да се редя на опашка.
Максим Месерер, специално за Afish.bg
Бернардо Бертолучи споделя: „Хората отиват на кино, за да разделят една и съща мечта”.
И още:
“На снимачната площадка, аз не задавам въпроси за стила – някои от тях ми идват на ум единствено след завършване на снимките.”
“Няма любов, има доказателство за любов. Камерата не е автомат, и не следва да се използва в това качество.”
“Всеки мой филм е история на любовта с актьорите.”
“Киното се намира в робска зависимост от реалноста.”
“Киното е пречистване.”
“След успех в мен често настъпва период на душевна агония.”
“Днес трябва да умеете да предадете емоции без елемента на провокация.”
“Снимам филми само за това, което преживявам в настоящия момент, стараейки се да не се увличам много по философията.”
“Стремя се да се идентифицирам с всички герои.”
“Винаги е по-трудно е да забравиш, отколкото да запомниш.”
“Всеки филм трябва да бъде трилър, даже ако в него има само скромна любовна история.”
AFISH.BG