„Опера за три гроша”, „Добрият човек от Сечуан”, „Майка Кураж и нейните деца”, „Господин Пунтила и неговият слуга Мати”, „Кавказкият тебеширен кръг”, „Животът на Галилей”… Само една от тези пиеси да беше написал, Бертолт Брехт щеше да влезе златните страници на световната драматургия. А неговото творчество е необятно – освен прекрасни текстове за театър, той оставя богато наследство от поезия и проза. Вероятно щеше да пише още, ако точно преди 60 години на днешния ден – 14 август 1956-а, не напуска завинаги сцената на живота.
Ойген Бертолт Фридрих Брехт е роден в Аугсбург, Южна Германия, в семейството на фабрикант. В Мюнхен учи различни специалности. Естествени науки, медицина и литература – всичко това му дава богата база от познания, която няма как да не се отрази по най-добрия начин върху него като писател. Към това се добавя и опитът от Първата световна война, където Брехт е мобилизиран като санитар в аугсбургски лазарет. А който един ден Европа вече не е поле за бойни действия, той се посвещава на литературата и театъра. Развива идеята си за т.нар. епически театър. През 1928 г. се жени за известната актриса Хелене Вайгел и заедно се превръщат в любимци на публиката. Най-големият им успех идва с „Опера за три гроша”, поставена за пръв път през същата година.
Бердолт Брехт е и поет, и драматург, и режисьор, и теоретик в областта на театралното изкуство. С налагането на националсоциалистическата диктатура в Германия, е принуден да емигрира в Дания. Немското му гражданство е отнето, а творбите му са изгорени. През 1941 г. се преселва в Съединените щати с мечтата да успее да се реализира като сценарист в Холивуд. Вместо това няколко години по-късно е обявен за комунист и едва се отървава от затвора. През 1948 г. Брехт и Хелене поемат към Европа и се установяват в Източна Германия. Заедно създават световноизвестния театър „Берлинер ансамбъл”. Умира в Берлин и е погребан до своя учител по диалектика – Георг Фридрих Хегел. Днес иметона Бертолт Брехт вече е емблема за майсторски теаър.
Спомняме си за Бертолт Брехт с три негови стихотворения:
БАЛАДА ЗА ПРИЯТНИЯ ЖИВОТ
(По Франсоа Вийон)
1
На гения живота възхваляват –
Подслажда той ума, а не стомаха,
Огризват мишки бедната му стряха.
Тез приказки пред мене не минават!
Да води, който ще, живот смирен!
Наситих се на просяшки подслон.
Тъй птичките – оттук до Вавилон –
Не биха издържали даже ден.
Какво е свободата? Жребий лош!
Животът е приятен сред разкош!
2
А попът в „Сейнт Джон” ближните обича,
Но също тъй обича и вината.
Опипва Мери сластно в тъмнината,
Дордето проповед пред нея срича.
Днес всеки взима според дързостта.
Говори ли ви друго, лъже той.
Дори изкуството се плаща в брой.
Похвална тук е откровеността.
Когато взимаш, заграби цял кош!
Животът е приятен сред разкош!
3
Храбрецът защитава право дело,
До сетен дъх за другите се бори
И истината винаги говори,
Та да чете еснафът нещо смело.
Но вижте го как вечер изнурен
Си ляга с безразличната жена,
Не ръкопляска никой отстрана –
Той в бъдещето взира се сломен.
Кажете: туй не е ли жребий лош?
Животът е приятен сред разкош!
4
Поел бих с радост аз подобно бреме:
Велик и сам, загледан към простора?
Ала видях отблизо тези хора
И рекох си: “Отказвай се навреме!
Гладът е мъдрост и досада, знай!
А смелостта е слава и беди.
Ах, гладен, мъдър, смел и сам бе ти,
Но вече на величието – край!
Тук няма щастие без пукнат грош:
Животът е приятен сред разкош!”
1928
ПЕСЕН ЗА ДОБРИТЕ ХОРА
1
Добрите хора по това се познават,
Че опознаеш ли ги,
По-добри стават. Добрите хора
Те приканват да ги направиш по-добри. Защото
Нали човек поумнява, като се вслушва,
Щом нещо му казват?
2
В същото време обаче
Те правят по-добър онзи, който ги гледа
И когото те гледат. Помагат ни те
Не като ни улесняват да се сдобием
С храна или яснота, а като знаем,
Че те съществуват и променят света.
3
Идеш ли у тях, ще ги намериш.
Те си спомнят своя стар образ
От последната ваша среща.
Колкото и да са променени –
Защото тъкмо те се променят, –
Най-много да са станали по-разбираеми.
4
Те са като дом, при чийто строеж сме помагали.
Но те не ни заставят да живеем в него,
Понякога дори не разрешават.
Можем по всяко време при тях да идем, макар и
Да сме незначителни, ала
Каквото им носим, трябва да е подбрано.
5
За своите дарове те винаги намират причини,
А видят ли ги захвърлени, смеят се.
Но и с това ни доказват,
Че изоставим ли себе си,
И тях изоставяме.
6
Извършат ли грешка, ние се смеем:
Защото сложат ли камък не на място,
Гледайки ги, съзираме
Точното място.
Те печелят всеки ден интереса ни, както
Всеки ден си печелят хляба.
Те са встрастени в нещо,
Което е извън тях.
7
Добрите хора ни привличат,
Сякаш нищо не могат да свършат сами.
Всички техни отговори съдържат нови въпроси.
В решителни мигове, когато корабите потъват,
Внезапно откриваме, че те ни гледат с широко
Разтворени очи.
Макар такива, каквито сме, да не им харесваме,
Те все пак са в съгласие с нас.
1939
МАСКАТА НА ЗЛОТО
На стената ми виси дървена японска маска
На зъл демон, изписана със златен лак.
Съчувствено разглеждам
Изпъкналите жили по челòто, издаващи
Как уморително е да си зъл.
1942
Ето и част от едно прекрасно есе на Брехт:
ЛИРИКЪТ НЯМА ЗАЩО ДА СЕ СТРАХУВА ОТ РАЗУМА
„Някои от хората, чиито стихове чета, познавам лично. Често се чудя, че не един от тях издават в своите стихотворения далеч по-малко разум, отколкото в другите си изяви. Нима смятат поезията за чисто творение на чувствата? Нима вярват, че изобщо съществуват чисти творения на чувствата? Ако вярват в подобно нещо, би следвало все пак поне да знаят, че чувствата могат да бъдат също тъй фалшиви, както и мислите. Това би трябвало да ги направи предпазливи (…)
Ако поетичното намерение е сполучливо, тогава чувството и разсъдъкът работят в пълно съзвучие. Те радостно си подвикват: „Реши ти!”
Източник liternet.bg
AFISH.BG
