Все по-малко остават истински големите български кинорежисьори. От вчера броят им съвсем намаля – почина Никола Корабов, режисьорът, който ни остави филми като „Тютюн” и „Гневно пътуване”, „Иван Кондарев” и „Юлия Вревская”…
Неговият син, рапърът Александър „Бате Сашо” Корабов, написа във фейсбук: „Днес (вчера, б.ред.) в 16.20 часа си отиде нашият баща, съпруг, дядо – проф. Никола Корабов. Тате, обещахме ти да не скърбим и плачем много, защото ти самият ни каза, че така ще ти е по-лек пътят. Само че… в душата ни зейва една голяма бездна… Поне не се мъчиш вече. Сега ще трябва да се учим да живеем без твоите велики речи, без твоето топло присъствие, без твоята бащина сигурност. Поне имахме време да се простим и да си поговорим, въпреки тежките обстоятелства. Искам само да знаеш, че никога няма да те забравим и ще чакаме момента, когато отново ще сме заедно всички! Ще дишаме и ще живеем за теб. А аз лично ще довърша всичко, което ти започна в последните години. Нека бъде лек небесния ти път.”
Никола Корабов е роден на 7 декември 1928 г. в Русе. Завършва кинорежисура в московския ВГИК, а след дълги години на работа в Киноцентъра в Бояна сам се отдава на преподавателска дейност във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Преподава кинорежисура и актьорско майсторство в киното, по неговите лекции и досега се учат нови поколения артисти. Затова през 2009-а бе удостоен с почетното отличие за цялостно творчество на церемонията за обявяване на Националните филмови награди.
Проф. Корабов с почетната статуетка за цялостно творчество
Носител на орден „Св. св. Кирил и Методий” I-ва степен, той е сред най-значимите режисьори в историята на българското кино. Неговият филм „Тютюн” по едноименния роман на Димитър Димов печели първа награда за режисура и операторско майсторство от Варненския кинофестивал през 1964 г. Също във Варна, но през 1976-а „Иван Кондарев” е удостоен с Голямата награда „Златната роза”. Именно Корабов стои зад авангардния и репресиран от социалистическата цензура филм „Вула”. Негов е и „Свобода или смърт”, след който режисьорът е подложен на яростни нападки, че „руши мита за Ботев и не уважава националния герой…”
Корабов е автор и на пълнометражния документален филм за Николай Гяуров „Аз не живея един живот”. А голямата му мечта беше да реализира последния си проект, натрупал повече 20-годишна история – филм за Сашо Сладура. Неотдавна сподели в свое интервю: „Имам готов сценарий и чакам да ме финансира някой. Никой не ми обръща внимание. Кандидатствал съм в Националният филмов център, винаги с един глас някой е казвал: не сега, не сега! А кога? Когато ме няма, ли…”
Когато настъпиха промените и гилдията очакваше българското кино да продължи най-добрите си традиции, именитият режисьор бе сред хората, които първи осъзнаха трудната ситуация, в която изпаднаха екранното ни изкуство и всички, които мечтаеха да направят своите филми в новото време. Беше противник на прибързаната приватизация на Киноцентъра, недоумяваше от разрушената киномрежа, от безпаричието и отношението към националната ни култура…
Беше сигурен, че българското кино не би могло да се самоиздържа: „Това никога няма да стане, защото просто е една фалшива теория – казваше приживе Корабов. – Как точно ще се случи това в една страна, чието население прогресивно намалява?! Казват, че ще правят забавни филми. Ами, Бог да пази зрителя от тези забавни филми, които сега се правят. Все едно да гледате забавните програми на част на телевизиите. Това означава да гледате безвкусици и пошлотии от типа на чалгата. И още – кой пита българския зрител дали в тия горчиви времена са му нужни забавни филми. Може пък да му трябват остро проблемни филми за настоящето. Миналото трябва да се прочете и да се каже горчивата и боляща истина. Само така хората ще могат да възприемат своето минало. Народът ни сега има тежко настояще. Страшно е, че духовно обеднява непрекъснато, защото е подложен на малтретиране.”
Актрисата Невена Коканова в кадър от филма “Тютюн”, реж. Никола Корабов
Корабов бе сред мъдреците, които говореха истини, но тях не ги чуваха правилните хора. Слава Богу, имаше студенти, имаше много млади хора, които едва ли ще забравят уроците му.
По повод кончината на именития режисьор публикуваме откъси от неговата беседа „Моите най-необикновени арт решения като пример за ролята на културата в обществото” по време на работно ателие със студенти по изкуства от различни български учебни заведения през 2006 година:
„Какво мога да кажа за нашето кино от предишния период? От първия социалистически филм съм в кинематографията… Киното ни беше създадено със Закон за кинематографията. Знаете, че тоталитарната държава, нека си я наричаме тоталитарна, отделяше киното като особен вид изкуство. Известна ви е мисълта, която беше написана навсякъде: „За нас от всички изкуства най-важно е киното.” Киното беше нужно, за да възпитава нацията в идеологията на тоталитарната държава. И се създаде като такова, и затова е направен Киноцентърът, на което също съм свидетел.
Това, че творците от най-различни поколения, които навлизаха в киното, имаха убеждения от плюс до минус – говоря за идеологията на тоталитаризма, допринесе те да заемат своите места колкото можеха – със своите сили, със своята вяра, със своята етика. И постепенно се видя, че чисто обслужващите филми не бяха много на брой… А се „образува” едно друго кино, което се стараеше да конфронтира властта – разбира се, без това да е до степен, че тя да си позволи да репресира смело тези творци. Тя репресираше, но не смело, а така – малко боязливо. Така че повечето български кинематографисти се стараеха, колкото могат, да кажат истините за времето, в което живеем.”
Кадър от филма “Иван Кондарев”, реж. Никола Корабов
„Ако идеологията налагаше една схема, а социализмът е една измислена схема, тези филми разрушаваха тази схема. Разбира се, деликатно и предпазливо. Много езоповски език имаше, много двусмислие и филмите ни много приличаха тогава на прословутия израз на Жан-Клод Кариер – „невидимият филм”. Едно прожектирахме, друго се разбираше. Другото се разбираше от това, което върви „под” филма.
А какво можеше да се каже? Можеха да се кажат общочовешки истини, общонационални истини. Да се постига общуване със зрителя не по пътя на агитацията и пропагандата, а по пътя на съчувствието към героите, които българското кино показва… Идеологията делеше хората на класи, на положителни и отрицателни образи, на врагове и наши. То е тъжно и не искам повече да го споменавам… Но най-добрите творци се стараеха тези догми, тези задължителни изисквания за послания да ги заобикалят…”
„Какъв е секретът в подхода ми към натуршчика? Ще употребя един израз, който не е много точен, но той е – „дресировка на диво животно”. Взимаш диво животно и го дресираш да стане питомно, т. е. да отговаря на команди, да отговаря на волеви изисквания към него. Обаче, без да губи своята натуралност на реагиране в живота. Много е трудно. Щампованият облик на българския театрален актьор е в приповдигнатостта, в патоса, в постановката на гласа. Ако е така, пляскаш по ръцете: „Декламираш, ти не си органичен.”
„На моите студенти забранявам да играят на сцена – само пред камера! Гледат цялата класика на този тип актьорска игра, проследили са етапите на „образуването” на актьорската игра в световното кино, защото тя не е била такава. До идването на неореализма много малко са филмите, в които актьорите са играли в тази стилистика. В американското кино тя се налага най-вече с метода на Страсбърг..”
„Аз не ви казвам какви неща съм постигнал, а какво съм искал да постигна. Това е много трудоемка работа и затова българското кино, смело мога да го кажа, не иска да се заеме с тази дейност, защото тя е 60% педагогическа, 40 % художествена. Кой иска да си губи времето, всеки иска готови актьори. Особено, ако те имат клишета. И в новото българско кино има клишета, но и в старото имаше – този е типаж за това, онзи е типаж за онова. А Робърт де Ниро, къде да го сложим? Той типаж за какво е? Той е за всичко. Или чародейката Мерил Стрийп?”
„Бях 20 години в НАТФИЗ и колкото пъти употребявах думата киноактьорство, толкова пъти срещах ироничните усмивки на театралите, като че ли с червен плащ излизах пред бикове – да ги дразня...”
Кадър от “Свобода или смърт”, реж. Никола Корабов
„С какво са ме привличали темите от историята и дали аз съм си ги избирал или са ми ги предлагали? Не, нито един филм не ми е предлаган. Аз съм инициаторът за правенето на “Тютюн”. Твърде смело беше, бях едва 30-годишен тогава, а за “Тютюн” са кандидатствали мастити театрални режисьори, мастити кинорежисьори и изведнъж един – какво е направил, какво? Половинката от филма “Димитровградци” и “Малката”. При “Свобода или смърт” бе същото. Не ми дадоха “Епитафия” на Васил Попов, въпреки че сценарият бе възторжено приет. И за да продължа съдружието си с този голям писател, лека му пръст, взех сценария му “Свобода или смърт”, разбира се, и с желанието да погледна от друг аспект на Ботев… След този филм ме изхвърлиха от киното, прекратиха ми договора, заедно с още 14 човека. Във формулировката пишеше нещо от рода – да се намерят кинорежисьори, които да са предани на идеите на социализма… Но след това ме върнаха.”
Кадър от филма “Юлия Вревская”, реж. Никола Корабов
„Иван Кондарев” е чисто мое желание, само че аз го бях изразявал много по-рано, но ми казаха, че Емилиян Станев бил страхотен кожодер и кой знае какви пари щял да поиска за своята екранизация. Това го каза едно ръководство, което падна, обаче. След като падна това ръководство, аз се осмелих да отида при Емилиян и го попитах: „На теб да са ти предлагали да правят..?” „Няма такова нещо, с никого не съм говорил.”
„Към „Юлия Вревская” ме насочи Свобода Бъчварова, като нямаше нито сценарий, нито нищо. Сценарият на „Юлия Вревская” е писан по същия начин като „Вула”. Възстановяваха се всички факти, разбира се, с ходене в Русия, в музеи и т. н. Материали, материали, материали… Но „Юлия Вревская” – на мен ми е много мил и скъп този филм – не се хареса и и от руската, и от нашата страна. Знам, че когато са го гледали в Русия, са казали: „Какво е това, откъде накъде през очите на една баронеса ще показваме войната. Имаше определени герои в тази война, тая е неизвестна. А това, че има гроб в Бяла, е хубаво, ама само тя да е…” Русия си е империя. „Какво значи, че императорът пролял много кръв за освобождението на България? Какво значи, че неговият брат бил бездарен военнокомандващ? Това ли е важното…”
„Истината е тази, която прави киното непреходно. То е непреходно, когато има истина в твоите филми, когато ти не лъжеш. Например “Тютюн” сега много се гледа. Защо? Защото в него не е излъгано. А критиките бяха големи. “Ирина – това ли е героинята, която ни трябва? Хайде, Борис Морев – враг, а тая Ирина каква е? Тя пък какво търси там, така да се каже, между шамарите?” Ами, точно тя търси между шамарите. Това е човекът, който търси. Това е истинският човек. Сега такива като Борис Морев – колкото искаш, но като Ирина ги няма…”
Източник на откъсите от беседата на Никола Корабов – Съюз на българските филмови дейци
Виолета Цветкова, AFISH.BG
