„Той стоеше на дъжда, който се изливаше върху него като огън от небесна картечница. Стоеше там и се бе превърнал в дъжд и буря, вода и пръст; светкавиците от хоризонта се кръстосваха в него, той беше творение и стихия; нищо вече нямаше име, което да го отличава от другите. Всичко беше едно — любовта, поройният дъжд, бледият плам над покривите, пръстта, която сякаш набъбваше. Границите бяха изчезнали. Той спадаше към всички тях. Щастието и нещастието бяха празни черупки, изхвърлени от могъщото чувство, че живееш и че съзнаваш това. „Ей, ти, там горе — обърна се той към осветения прозорец, като се засмя, без да съзнава смеха си, — малка светлинка, мираж, лице, упражнявало такава странна власт над мене на тоя свят, в който има стотици хиляди друга, по-добри, по-красиви, по-умни, по-мили, по-верни и по-разбрани; случайност, изникнала една нощ на моя път и завладяла живота ми; безсмислено чувство, отхвърлено и отново влязло под кожата ми, докато спях, ти, която не знаеш за мен нищо друго освен това, че се съпротивлявах, и се нахвърляше върху мен, докато най-сетне се предадох, а след това мислех, че никога вече няма да стоя така. Дъждът облива ризата ми, по-топъл, по-хладен и по-нежен от ръцете и кожата ти. Аз стоя жалък в острите лапи на ревността, копнея за теб, презирам те, възхищавам се от теб и те боготворя, защото ти изпрати светкавицата, която ме озари, светкавица, скрита във всяка утроба, изпрати искрата на живота, черния плам! Ето ме тук не вече като мъртвец, който се е свил в убежището със своя дребнав цинизъм, сарказъм и малко смелост, прогонил мъртвешката студенина, а отново жив, и макар да страдам, сега съм готов да посрещна всички бури на живота, възроден отново чрез неговата проста сила. Бъди благословена ти, Мадона с невярно сърце; Нике с румънски акцент, мечта и измама, счупено огледало на тъмно божество; бъди благословена ти, която не подозираш нищо, ти, на която никога не ще заговоря, защото ще използуваш безмилостно думите ми! Ти ми възвърна това, което нито Платон, нито хризантемите, нито поезията и състраданието, нито отчаянието и търпеливата надежда биха могли да ми дадат: простия, силен, непосредствен живот, който ми се струваше престъпление в тия дни между две катастрофи. Поздравявам те! И бъди благословена! Трябваше да те загубя, за да науча всичко това. Поздравявам те!“
Ерик Мария Ремарк
Ремарк с Марлене Дитрих, Мадоната с невярно сърце
AFISH.BG
