Говорят за звезди, за велики, за титани… какви ли не наричаме едва пробили пътя си хора днес. Станали популярни с някоя песничка или роличка и вече няма по-звездни от тях. Истински големите – тези, които буквално ораха браздите в културата на съвременна България, почти ги няма вече. Сигурно се повтарям, но… Няма го и Крикор Азарян. Един истински ГОЛЯМ!
Режисьорът, оставил не следа, а поколения възпитани от него театрали, си тръгна от този свят на днешния ден – 14 декември, през 2009 г. Бори се достойно с непобедимата болест, завърши венеца на целия си 75-годишен живот и си тръгна. Малко след премиерата на „Вишнева градина”, последната част от Азаряновата трилогия по Чехов, сърцето му просто спря, сякаш нямаше повече защо да се бори. Наистина нямаше, защото остави няколко десетки ученици да продължават борбата – не на живот и смърт, а за смислено съществуване, за смислено присъствие и правене на изкуство, за мъдро пътуване към неизбежното…
Не знам с какво го заслужих, но съдбата ми подари шанса да се срещам неведнъж с Азарян. Много спомени пазя – за театъра на Азарян, за личността Азарян. Днес отворих едно от последните интервюта, които направих с режисьора през пролетта на 2008-а, около година и половина преди смъртта му. Имаше няколко повода. Първо ни събра на премиера с „Три сестри” от Чехов в Младежкия театър. После стана на 74, но заблудени медии и институции му честитиха и „кръглия” 75-и рожден ден! Посрещна и десетки гости в НДК като герой от книгата „Човешкият цирк и Крикор Азарян” на Димитър Стайков. А в Деня на театъра – 27 март, се сдоби с две статуетки „Икар” за цялостен принос и за най-добър режисьор („Чайка”, спектакъл в Театър „Българска армия”)…
Азарян вече беше болен, но не се предаваше. Видимо преливаше от енергия, защото искаше на всяка цена да постави и „Чайка”. Само той знае какви усилия му е струвало, след като наскоро бе загубил и 20-годишния си син. Но може би въпреки всичко искаше да изплете „венеца”… За пореден път ме допусна в своя свят, седяхме в хола на дома им с поетесата Валя Радинска, слушах го и не исках разказът му да свършва…
Снимка: Бистра Бошнакова
В деня, в който се навършват седем години от отлитането на Крикор Азарян, предлагам откъси от това интервю, публикувано в сп. „Паралели” – любимото на няколко поколения списание също вече го няма, значи си струва…
– Г-н Азарян, на премиерата на книгата се събраха президент, бивши премиер и зам.-председател на парламента, настоящ министър. Дойдоха заради вас, а не заради поредна предизборна кампания – как се чувствахте?
– Поканих Петър Стоянов като приятел, а не като политик. В книгата му написах, че влезе в играта почтено и излезе достойно. За което го уважавам. Не от присъствието на политиците обаче бях изненадан, а от многото колеги и съвсем непознати хора, които дойдоха. Радвах се и на роднините, които случайно се оказаха тук, иначе живеят в Ню Йорк… Притеснително ми беше в началото, но после видях, че се получи диалог между нас, авторите на книгата за моя милост, и хората, които бяха дошли да ни уважат. Такъв един безсловесен диалог, който аз като човек на театъра добре усещам.
– Забавно се получи на 15 март – едновременно ви честитиха 74-и и 75-и рожден ден.
– За втори път ми се случва. Когато бях на 69, също обявиха, че ставам на 70. Даже имам официално приветствено писмо от президента за юбилея. Естествено, получих същото и година по-късно, когато наистина станах на 70 (смее се). Забавното и по някакъв начин далечна асоциация със заглавието на книгата е, че до 45-годишната ми възраст ме наричаха “младия режисьор” – беше и смущаващо, а сега пък сякаш гледат по-бързо да ме прехвърлят нататък (смее се). Не, едва ли, явно се търси повод – книга му издават, дай да видим какъв е поводът…
С актьорите Милен Миланов (вляво) и Георги Новаков по време на репетиции на “Чайка” в Театър “Българска армия”
– Цирк ли е животът наистина?
– Циркът е нещо, което много обичам. За мен той беше първото нещо, което широко разтвори очите ми за чудесата на живота. Когато след години гледах филмите на Фелини – има кадър, в който едно дете посред нощ се събужда и през прозорчето вижда как едни хора опъват нещо, а след това се оказва, че е шапито на цирка – припознах се в това дете. В Пловдив опъваха цирк на Житния пазар. Още усещам миризмата от животните, която през лятото лягаше над целия квартал – не благоуханна, но възбуждаща миризма, която подсказваше, че колите пак са дошли: със стрелбището, с люлките, с уморения рев на стария лъв и крясъка на маймуните…
Циркът е велико нещо. В него няма лъжа и измама – високо е, вървиш по въжето и ако можеш, вървиш, ако не можеш, падаш. За разлика от цирка на живота, където много хора нищо не рискуват, но си въобразяват много, защото им е позволено да си въобразяват… Жалко, че е прието с “цирк” да се нарича шумотевица, палячовщина и човек не може да се пребори с наложени понятия. В заглавието на книгата ни обаче не е нито едното, нито другото… Циркът е като метафора в живота. Не този, който е под шапитото – към този цирк аз винаги съм бил несаркастичен, а изпитвам любов и любопитство, там ми е забавно, и смешно, и тъжно… В крайна сметка аз също съм персонаж от цирка.
– Вярно ли е, че колкото повече години се натрупват, толкова повече човекът се доближава до детето в себе си?
– Обикновено това доближаване не е много здравословно и е наричано вдетиняване (смее се), пази, Боже! Вярно е обаче, че някои хора – вероятно поради начина, по който са живели – успяват да съхранят детето в себе си до дълбока старост. И тогава очите им издават, че те още гледат с учудване на света. Учудването, способността да се удивляваш подхранват детето в теб. И аз, къде генетично, къде съзнателно, съм се мъчил да съхраня това дете в мен.
– Много пъти говорите за привързаността си към филмите на Фелини, но когато видях корицата на книгата, изведнъж си представих до вас Бергман – и заради известна външна приликата, и заради умението ви да наблюдавате живота с очи на философ. Чувствате ли някаква близост с шведския режисьор ?
– Винаги съм казвал, че се чувствам човек от втората половина на ХХ век. В ХХІ век съм… повече като гост. Моят век е този, който отмина. Там са моите кумири. Да, знам, че и сега има талантливи кинорежисьори, уважавам ги, ценя ги. Знам, че има и големи театрални режисьори, но моите кумири останаха в ХХ век. Там са Фелини – преди всичко, и Чаплин, и Бергман, разбира се, но.. Дълго време не съм го разбирал. За мен, живеещият и работещият в една тоталитарна система, неговите проблеми за отчуждението, за самотата бяха някак непонятни. Той се качва във волвото или сааба, отива си във вилата, всичко там му е уредено… Други бяха проблемите при нас.
По-късно разбрах, че когато едните проблеми се решат, тогава идват другите. Идват, когато пълният хладилник или мерцедесът не решават щастието ти, смисъла на съществуванието ти… Може би затова южнякът Фелини ми е по-близък. И сякаш го виждам в Пловдив, да слиза по Хисар капия, с бомбето си, черното, с нещо наметнато на раменете, върви по тесните улички, наднича в халите, блъска го миризма на риба, гледа реката, комарите… И изведнъж – един параход по река Марица!
Вижте, чета това (взема томче на Орхан Памук от купчинката книги на масичката и чете от корицата: “Прочетох веднъж една книга и животът ми се промени изцяло.”) Това е лайтмотивът на книгата “Нов живот”. Е, в моя живот това се случи, когато гледах филм на Фелини и едно театрално представление – “Дървеница” от Маяковски, постановка на Боян Дановски. Четох после пиесата и ми се видя обикновена, а когато я гледах в театъра, преобърна целия ми живот. Също както “8 ½” на Фелини. Още следвах във ВИТИЗ, когато даваха филма на закрита прожекция в БИАД, и за да можем да влезем, с мои колеги студенти по режисура инсценирахме някакво сбиване пред входа, което отвлече вниманието на проверяващите. После си тръгнахме и влязохме в любимата ни шкембеджийница на “Графа”, пак си поръчахме чорба, но в момента, в който потопих лъжицата и опитах шкембето, нещо се преобърна в мен… Светът сякаш беше станал друг. Какво съм разбрал тогава от филма – не знам, но той преобърна живота ми.
Валя и Коко – в най-щастливите си години
– А защо решихте, че киното не е вашата територия – заснехте само един филм?
– О! Обожавам киното! Тогава театърът ми се струваше Монблан, а киното – Чомолунгма! Над него е само небе! Бях благодарен на съдбата, провидението и комисията, че влязох в академията и отидох в театъра. След години настоятелно ми предлагаха да снимам филми и аз направих един – “Всички и никой”, благодарение на него се запознах с Валя (съпругата му, поетесата Валентина Радинска, слуша, притаена в ъгъла, двамата се споглеждат и прихват). Всичко е съдба, няма нищо случайно. Така стана, че не можах да правя повече филми, но вместо филми направих една от щастливите си крачки в живота. Това е повече от един филм (смее се).
– Помните ли какво си помислихте, когато я видяхте за пръв път?
– Какво си помислих… Беше дошла да вземе интервю от мен. Направи ми впечатление, че си водеше записки, вместо да използва касетофон. Това събуди в мен недоверие. Казах си: “Тази сега какво ще запише от нещата, които й говоря?” (Валя разказва за изтощените батерии, за липсата на ток, но предпочита в този разговор Коко да е главният герой .) Да, тя сега се оправдава, но… вярното е, че си намерихме тема. Тогава бях под влияние на Томас Ман, а се оказа, че тя също го харесва. Казах си: “Абе след като е чела Томас Ман, сигурно не е толкова загубена…”
А защо не направих други филми? Ами така се случи. Имах един сценарий на Светльо Овчаров – “Глава в торбата”, даже ни дадоха подготвителен период, оператор имахме, обекти за снимки избирахме но тогава пък на мода беше борбата срещу дегероизацията. Смяташе се, че в много произведения на изкуството има дегероизация, а нашето никак не съответстваше на героичното ни време (смее се) и спряха филма. А бях се договорил с Армен Джигарханян да играе…
“Вишнева градина” на сцената на Народния театър – последната постановка на Азарян
– Казват, че киното е голяма магия, а театърът какво е?
– Още по-голяма! Защо е по-голяма? Защото има по-малко техника! (смее се)
– Някой ви беше нарекъл “самурай в професията”…
– Мене!? Не съм знаел! (смее се) Никога не съм се чувствал самурай, това е много героична представа за мен (смее се). Аз съм арменчето от Стария Пловдив, героизмът ми е чужд.
– Вярвате ли в младите?
– Да, вярвам им. Виждам колко талантливи млади хора работят или идват сега в театъра, радвам им се много. А когато е и мой ученик, чувствам се особено щастлив. Слава Богу, тази земя ражда таланти. Лошото е, че поради слаба финансова мотивация ще си прахосат таланта в други професии, но горко ни пък, ако го приложат в политиката. Хубаво е артистите да са си в театъра, а не в политиката. Е, с някои изключения (смее се)…
На заглавната снимка – Крикор Азарян в кадър от прекрасната фотосесия на Бистра Бошнакова
Виолета Цветкова, AFISH.BG
