ПОЛУЧАВАЙКИ НОБЕЛОВАТА ПРЕМИЯ
(кратката реч, която Фокнър произнася на 10.12.1950 г. на церемонията в Стокхолм)
“Разбирам: тази премия не удостоява мен като индивид, а моите книги – творчеството на цял един живот, създадено със страданието и потта на човешкия дух, не за слава и още по-малко за възнаграждение, а за да може от тъканта на този човешки дух да се сътвори нещо, което преди не е съществувало. Следователно тази премия е моя само по име. Няма да е трудно да намерим приложение на получената сума – част от нея по цел и значение се равнява на нейния произход. Но мен ми се ще да сторя същото и със словата, възползвайки се от тази висока трибуна, от която може би ще бъда чут в този момент от ония млади мъже и жени, които са се посветили на същото страдание и същия труд – сред тях вече е и онзи, който един ден ще застане тук, където съм застанал аз.
Нашата трагедия днес е в общия, вселенски страх, поддържан толкова дълго, че дори сме в състояние да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Има само един въпрос: Кога и аз ще се разлетя на късове? Ето защо младият човек, който пише днес, е забравил проблемите на човешкото сърце, влязло в схватка със себе си – единствено от тях се ражда добрата литература, защото само за тях си струва да се пише, само те заслужават страданието и потта.
Той трябва наново да ги научи. Той трябва да си внуши, че най-недостойното от всичко е да се страхува; и внушавайки си това, навеки да го забрави, лишавайки своята професия от всичко друго, освен от старите истини и неизменности на сърцето, древните всеобщи истини, без които всеки ред е евфемерен и осъден: любов и чест, жал и гордост, състрадание и саможертва. Не направи ли това, писателят се мъчи като прокълнат. Той пише не за любовта, а за сластта, за поражения, в които никой нищо ценно не изгубва, а което е най-лошото – пише без съжаление и състрадание. И неговите тъги не откликват в ничие сърце, не оставят никакъв белег. Той пише не за сърцето, а за жлезите.
Не си ли припомни отново тези неща, той ще пише така, като че наблюдава края на човека. Аз се отказвам да приема края на човека. Нищо по-лесно от това да кажем, че човек е безсмъртен само защото би изтърпял всичко; че когато в последната огненочервена и умираща вечер отекне последният звън на Страшния съд и замре в последния непотребен камък, че дори и тогава ще се извиси още един звук: неговият немощен, но неизтощим глас. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред другите създания има неизтощим глас, а защото има душа, дух, който е способен на издръжливост, състрадание и саможертва. И дълг на поета, на писателя е да пише за тези неща. Негова е привилегията да помага на човека да издържи, като възвисява сърцето му, като му напомня храбростта и честта, надеждата и гордостта, състраданието и жертвоготовността, които винаги са били славата на неговия живот. Гласът на поета трябва да бъде не само архив на човека, а един от стълбовете, опрян на които той би издържал и надделял.”
© Превод от английски: Кръстан Дянков
AFISH.BG
