Сесар Вайехо (16 март 1892 г., Сантяго де Чуко, Перу – 15 април 1938 г., Париж, Франция) е перуански поет, смятан за един от големите новатори в поезията на 20 век.
ЧЕРЕН КАМЪК ВЪРХУ КАМЪК БЯЛ
Аз ще умра в Париж при хладен дъжд проливен,
в един навъсен ден, за който аз си спомням.
Аз ще умра в Париж — не се страхувам никак —
в един четвъртък, както днешния, наесен.
Ще е четвъртък пак, защото днес, четвъртък,
когато пиша, костите на раменете
болят ме страшно, и във пътя ми изминат
се виждам както никога до днес самотен.
Умря Валехо, биеха го него всички,
без той на никого да е направил нищо;
жестоко биеха го с пръте и жестоко
го шибаха с въже; свидетели са дните
четвъртъчни и костите на раменете,
дъждът проливен, пътищата, самотата.
*
Има дни, когато съм обхванат от желание голямо
да обичам, да целувам нежността по двете й лица,
и ми иде отдалеч една открита обич
друга обич да обичам, волю и неволю,
този, който ме дълбоко мрази,
този, който къса детското хвърчило,
този, който зарад плакалия плаче,
краля на виното, роба на водата,
този, който се укрива в своя гняв,
този, който се поти,
този, който преминава,
този, който свойта личност в моята душа изтръсва.
Искам да оправя заедно с това
кичура на този, който ми говори, на войника къдриците;
ореола на големия, на малкия — големината.
Искам да изгладя кърпичка за този,
който не умей да плаче,
и когато ми е тъжно и от щастие ми става болно,
искам да изкърпвам гениите и децата.
Искам да помогна на добрия малко лош да стане,
ще ми се да седна
отдясно на левака
и на немия да отговарям,
мъчейки се да му бъда
винаги полезен, също искам много
хромия крака си да измие,
да помогна на съседа едноок да дремне.
Ах, таз обич, моя и световна,
енорийска и междучовешка, веща!
Иде ми според желанието тя
чак от дълбините, от недрата на народа,
и дошла, ме кара да целувам
шала на певеца,
да целувам мъченика в неговия пъкъл,
глухия в гълчавата на неговия череп,
в Данте, в Чаплин, в неговите рамена
този, който спомня мойто лоно.
Искам аз накрай,
когато на ръба на страшното веселие стоя
или вливам във сърцето мъжество,
аз бих искал да помогна
на усмивката да се превърне в смях,
да се развидели в душата на злодея,
да наглеждам болните, досаждайки им даже,
да купя продавача,
да помогна — нещо страшно — на убиеца убийство да извърши,
искал бих със себе си да бъда аз добър
във всичко.
ДАЛЕЧНИ СТЪПКИ
Баща ми спи. Ликът му величав
прилича на сърце спокойно;
сега е толкоз сладък…
и нещо има ли горчиво в него, туй съм аз.
Самотен е домът; във стаята се молят;
днес няма пак от синовете вести.
Баща ми се събужда; той изслушва
бягството в Египет и сподавеното сбогом.
Сега е толкоз близко всичко;
и нещо има ли горчиво в него, туй съм аз.
А мама ходи из овощната градина,
предвкусва вкус, без вкус останал вече.
Сега е толкоз нежна:
любов, крило и полет цяла.
Самотен е домът; без смях и врява,
без вест, без свежест и без детство.
И нещо има ли разбито тая вечер,
което слиза и скрибуца,
това са двата стари, бели, криви пътя.
Сърцето ми по тях самотно крета.
© Превд от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
AFISH.BG
